Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Чудовищна шега му бе изиграла съдбата! Немезида! Заради нещастния някогашен брак! И защо, за бога? Как би могъл да знае, когато така страстно желаеше Айрин и тя се бе съгласила да се омъжи за него, че никога няма да го обикне? Мелодията заглъхваше и започваше отново, и отново заглъхна, а Соумс продължаваше да седи в тъмния кът и да чака… без сам да знае какво. Хвърлената през прозореца угарка от папиросата на Фльор падна в тревата, където той я загледа как тлее и догаря. Луната се бе извисила над тополите и обливаше градината с призрачното си сияние. Безутешна, тайнствена, далечна светлина… като красотата на оная жена, която никога не го бе обичала… изпъстряше с неземни багри и немезидите337, и шибоите. Цветя! А неговото цвете беше така нещастно! Защо не можеше човек да вложи щастието си във вътрешни заеми, в държани ценни книжа, да го осигури срещу спадане на курса?
Прозорецът на гостната престана да свети. Тя затихна и притъмня. Дали Фльор се бе качила горе? Соумс стана, отиде на пръсти до камината и надникна. Така изглеждаше! Той влезе. Верандата не допускаше лунната светлина вътре; и той видя отначало само очертанията на мебелите, по-черни от самия мрак. Отиде опипом към крайния прозорец, за да го затвори. Кракът му се спъна в един стол; той чу изохкване. Тя беше тук, свита на кълбо в ъгъла на дивана! Спря се загледан в тази топка от смачкани волани и разчорлени коси, в тази прелестна младост, която се мъчеше да се изтръгне от своята мъка. Как да я остави тук? Той докосна косите й и промълви:
— По-добре ще бъде да си легнеш, мила. Аз ще се опитам да оправя някак нещата.
Безсмислица! Но какво друго би могъл да каже?
Под дъба
Когато гостът си отиде, Джон и майка му постояха, без да продумат, докато най-после той каза ненадейно:
— Трябваше да го изпратя.
Но Соумс вървеше вече по алеята; а тъй като нямаше доверие в силата си, вместо да се върне в салона, Джон се качи в студиото на баща си.
Изражението на майка му, застанала пред човека, за когото е била някога омъжена, бе затвърдило решението, което бе взела още когато се разделиха миналата вечер. То беше решаващият допир с действителността. Да се ожени за Фльор, би значело да удари плесница на майка си; да извърши предателство към покойния си баща! Невъзможно! Джон беше крайно незлоблив по природа. Не роптаеше против своите родители в този миг на страдание. Имаше рядка за възрастта си способност да вижда съотношението на нещата. За Фльор, за майка му дори беше по-тежко, отколкото за него. Да изоставиш, не беше така тежко, както да те изоставят или да бъдеш причина любимото същество да се откаже от нещо заради тебе. Не биваше и нямаше да роптае! Загледан в късните слънчеви зари, той си представяше отново онова видение за света, което му бе хрумнало миналата нощ. Море след море, държава след държава, милиони, милиони хора, всеки със своя собствен живот, дейност, радости, скърби, страдания… всеки с нещо, от което трябва да се откаже, със своята собствена борба за съществуване. При все че беше готов да се откаже от всичко заради единственото нещо, което не можеше да получи, би трябвало да е глупак, за да сметне, че неговите чувства имат някакво значение в един така огромен свят и да се държи като плачльо или негодяй. Представи си хората, които нямат нищо… милионите, загубили живота си във войната, милионите, на които войната бе оставила живота им и нищо друго; гладните деца, за които бе чел, осакатените мъже; затворниците и още колко, колко видове нещастници! Но това не му помогна много. Каква утеха за тоя, който не бива да яде, би било съзнанието, че и други няма да ядат? По-привлекателна беше мисълта да се впусне из широкия свят, който не познаваше още. Не можеше да остане тук, затворен в спокойното убежище, без друго занимание, освен да мечтае и да мисли за това, което би могло да бъде. Не можеше да се върне във Уонсдън, към спомените за Фльор. Нямаше доверие в себе си, не знаеше какво би могло да се случи, ако я види отново; а да остане тук или да отиде там — непременно щеше да я види. Това ще се случи неизбежно, щом са толкова близо. Да замине далеко, и то по-скоро, беше единственият изход. Но колкото и да обичаше майка си, не искаше да замине заедно с нея. А като чувстваше колко жестоко би било това, потърси отчаяно сили да й предложи едно пътуване в Италия. Два часа минаха в старание да се овладее в тази тъжна стая; след това се облече официално за вечеря.
337
Едногодишно тревисто растение.