Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не си се постарал… не си… Глупачка! Няма да повярвам, че той може… че би могъл някога! Та едва вчера… Ох, защо поисках това от теб!
— Да — отвърна спокойно Соумс, — защо го поиска? Аз заглуших чувствата си; направих за тебе всичко, каквото можах… против собственото си убеждение… И ето наградата. Лека нощ!
С опънати до скъсване нерви той тръгна към вратата.
Фльор се втурна след него.
— Отказва се от мене? Това ли искаш да кажеш? Татко!
Соумс се обърна и с усилие изрече:
— Да.
— О! — изплака Фльор. — Какво сте сторили… какво сте могли да сторите в ония отдавнашни дни?
Задъхващо чувство за една действително чудовищна несправедливост скова гърлото на Соумс. Какво бе сторил той ли? Какво бяха сторили другите с него! И с напълно неосъзнато достойнство, сложил ръка на гърдите си, той погледна дъщеря си.
— Срамота! — извика възбудено той.
Соумс излезе. Бавно, с ледено спокойствие отиде в картинната галерия и започна да се разхожда между своите съкровища. Възмутително! Да, възмутително! Разглезена беше тя! Но кой я бе разглезил? Той застана пред репродукцията на Гойя. Научена беше всичко да върви по волята й. Цветето на живота му! Сега нямаше да бъде по волята й! Той отиде на въздух пред прозореца. Денят угасваше, зад тополите се издигаше златна луна. Какъв е този шум? Ах, да — пианолата! Някаква тъжна мелодия, звънлива и гръмлива. Защо я бе пуснала? Каква утеха ще получи от нея? Очите му зърнаха някакво движение отвъд моравата долу, под преплетения свод на обагрените от луната акациеви храсти и японски рози. Тя се разхождаше там назад-напред. Сърцето му мъчително подскочи. Какво ли ще стори при този удар? Как би могъл да разбере? Нима я познаваше?… Само я бе обичал… представа нямаше за нея! И ето я сега… и тази тъжна мелодия… пред огряната от месеца река!
„Трябва да изляза“ — помисли Соумс.
Слезе бързо в гостната, осветена, както я бе оставил, с пианолата, повтаряща своя валс и фокстрот, или както ги наричаха сега; оттам излезе на верандата.
Откъде би могъл да я наблюдава, без тя да го види? През овощната градина се промъкна до къщичката на водата. Тук беше между Фльор и реката и му поолекна. Неговата дъщеря… и на Анет… тя нямаше да извърши никаква глупост; но все пак — откъде да я знае? През прозореца на къщичката виждаше крайната акация и гърба й, когато тя се обръщаше в неспокойната си разходка. Пианолата най-после млъкна… слава богу! Соумс мина през стаята и погледна през другия прозорец реката, която протичаше бавно край водните лилии и бликваше в мехурчета, озарени от лунно сияние. Припомни си изведнъж ранната утрин, прекарана тук след оная нощ, когато баща му бе умрял, а Фльор се бе родила… почти преди деветнайсет години! И сега дори помнеше новия, непривичен мир, сред който се събуди, странното чувство, изпитано пред него. О този ден бе започнала втората любов в неговия живот… към дъщеря му, която скиташе сега под акациите. Каква утеха му беше тя! Мъката и възмущението го напуснаха. Нищо нямаше значение за него, стига да можеше да я направи щастлива! Кукумявка се обади веднъж-дваж; прилеп прелетя; луната огря по-ярко, по-нашироко реката. Колко време щеше да се разхожда Фльор така? Той се върна до прозореца и видя изведнъж, че тя тръгва към брега. Спря се съвсем накрая, до сами пристана. Беше страшно развълнуван. Тази неподвижна млада фигура, потънала в отчаяние, в копнеж… в себе си. Щеше да я запомни завинаги така, обляна в лунна светлина; и лекия, сладостен дъх на реката, и трепетът на върбовите листа. Тя имаше всичко, каквото можеше да й достави, само едно едничко нямаше да получи именно заради него! Тази зла съдба му причини болка като заседнала в гърлото рибена кост.
После видя с безкрайно облекчение, че Фльор тръгва към къщи. С какво би могъл да я утеши? С перли, пътешествие, коне, с други младежи… с всичко, каквото би пожелала… Само да забрави самотната фигура, спряла неподвижно през реката! Да! Ето че пак пусна същата мелодия! Що за хрумване? Тъжна, звънка, слаба долиташе песента от гостната. Сякаш Фльор искаше да каже: „Ако няма нещо да ме подкрепя, ще умра!“ Соумс отгатна смътно. Добре, щом песента й помага, да гърми цяла нощ! Той се промъкна отново през овощната градина и стигна до верандата. При все че възнамеряваше да влезе и да поговори с Фльор веднага, все още се колебаеше: не знаеше какво да каже, мъчеше се да си припомни как се чувства човек, когато се отхвърли любовта му. Трябваше да знае, да помни… а не можеше да си спомни! Истинският спомен бе изчезнал; останала бе само ужасната болка. Стоеше той така, неподвижен и смутен, изтривайки с кърпичка ръцете си и пресъхналите си устни. Протегна шия и зърна Фльор, застанала с гръб към пианолата, която продължаваше да разлива своята мелодия; скръстила ръце на гърдите си, запалената цигара в крайчеца на устните забулваше лицето й със своя дим. Изражението й се стори необичайно на Соумс: очите искряха, втренчени неизвестно къде, във всяка черта трептеше отчаяно презрение и гняв. Веднъж бе виждал такова изражение у Анет… Това лице беше прекалено живо, прекалено открито, съвсем не лице на негова дъщеря. И той не посмя да влезе, разбрал безполезността на всеки опит за утеха. Седна в сянката на ъгъла зад камината.