Лебедова песен [bg]

Гигантът кимна и съумя да отговори:

— Да. Знам.

— Слънцето… Усещането е толкова приятно — каза Сестрата и погледна към него. Зрението ѝ започваше да я предава и вече не се налагаше да присвива очи. — Толкова е приятно. Изминах… дълъг път… и се изморих. Ще ми намерите ли… място тук, на което да положите останките ми… за да съм близо до слънцето?

Суон стисна ръката ѝ, а Джош каза:

— Ще го направим.

— Ти си добър човек. Не мисля, че сам знаеш… колко добър човек си. Суон? — Сестрата протегна ръце и хвана красивото ѝ лице. — Послушай ме. Свърши работата. Свърши я добре. Можеш да оправиш нещата… да ги направиш дори по-добри, отколкото бяха преди. Ти си… родена за водач, Суон… и когато вървиш, върви с високо вдигната глава… и… помни… колко много те обичам…

Ръцете на Сестрата паднаха от лицето на момичето, но тя ги хвана и ги притисна отново в него. Искрата живот почти беше изгаснала.

Сестрата се усмихна. Виждаше цветовете на стъклената корона в очите на Суон. Устата ѝ потрепери и се отвори отново.

— Стъпка по стъпка — прошепна тя.

И направи последната в живота си.

Стояха около нея, докато слънцето напичаше гърбовете им и разтопяваше мускулите им. Джош се наведе да затвори очите на Сестрата… но не го направи, защото знаеше колко много обичаше да гледа светлината.

Суон се изправи, отдалечи се от тях и зарови ръка в джоба си.

Извади сребърния ключ. Покатери се на една скала и отиде на ръба на Уоруик Маунтин.

Стоеше с високо вдигната глава и се взираше в далечината. Там виждаше още армии от биещи се и изплашени мъже, още оръжия и бронирани коли, още смърт и мизерия, които щяха да продължават да тормозят умовете на хората като рак, който чака да се прероди.

Стисна здраво сребърния ключ.

Никога вече, помисли си Суон… и захвърли ключа с всичка сила, колкото се може по-надалеч.

Слънцето се отрази в него, докато падаше. Той отскочи от клона на един дъб, удари се в ръба на скала и падна петнадесет метра по-долу в малко зелено езеро, полускрито от храсталак. Потъна във водата и в листата на дъното на водоема, където разбута няколко малки яйца, скрити от много, много дълго време там. Няколко лъчи слънчева светлина проникнаха през водата и затоплиха яйцата. Сърцата на поповите лъжички започнаха да бият.

Джош, Суон и Робин намериха място, на което да положат останките на Сестрата. То не беше под сянката на някое дърво, а на място, което слънцето огряваше. Изкопаха гроба с ръце и положиха жената в него. Запълниха го и всеки от тях каза каквото му беше на ума. Накрая завършваха с „Амин“.

Трима души слязоха от планината.