Лебедова песен [bg]

— Какво се случи?

— Светът… получи втори шанс.

Компютърният глас повтори въпроса си:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

— Можеш ли да се изправиш? — попита Джош.

— Не знам. Не съм се опитвала. Ох… направих голяма каша тук, нали?

— Хайде, дай да ти помогна. — Гигантът я изправи на крака. Сестрата се чувстваше лека и изцапа ръцете му с кръв.

— Ще се оправиш ли? — попита я Робин и сложи другата ѝ ръка на рамото си.

— Това е най-глупавият въпрос… който някога са ми задавали. — Сестрата едва дишаше. Болката в ребрата ѝ беше пронизваща. Но не беше толкова зле. „Хич не е зле за една умираща дама“, помисли си тя. — Ще се оправя. Просто ме изкарайте от тази проклета дупка.

Суон спря над тялото на Маклин. Мръсното тиксо се беше отлепило от дясната му китка и изкуствената ръка с пироните беше почти изтръгната от нея. Тя махна останалата част от тиксото и извади дългите кървави пирони от тялото на Роланд Кронингер. Изправи се, стиснала бруталната ръка в собствените си окървавени пръсти.

Напуснаха залата на машините и смъртта. Приятният женски глас отново попита:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

Суон завъртя сребърния ключ надясно. Вратата се затвори и ключалките изщракаха. Тя прибра ключа в джоба на дънките си.

Помогнаха на Сестрата да се качи във вагонетката и Робин натисна зеления бутон на металното табло на стената, преди също да се качи в нея. Механизмът отново надигна вой и вагонетката пое нагоре към входа на мината.

Сестрата изгуби чувствителност в краката си, докато вървяха по металния мост към стълбите. Стисна по-здраво Джош, който пое по-голямата част от тежестта ѝ. Зад себе си оставяше кървава следа, а дишането ѝ беше тежко и неравномерно.

Суон знаеше, че жената умира. Идеше ѝ да се разплаче, но вместо това каза:

— Ще се излекуваш!

— Не съм болна. Простреляна съм — отвърна Сестрата. — Стъпка по стъпка — каза тя, докато Джош и Робин я сваляха по стълбата. — О, Господи… имам чувството, че всеки момент ще припадна.

— Дръж се — каза ѝ окуражително гигантът. — Ще се справиш.

Но краката ѝ се сгънаха на последните стъпала от стълбата. Клепачите ѝ потрепериха и тя даде всичко от себе си, за да остане в съзнание.

Излязоха от сградата с алуминиевия покрив и тръгнаха през паркинга към джиповете, докато студеният вятър виеше около тях, а облаците висяха ниско над планината.

Сестрата повече не можеше да държи главата си изправена. Вратът ѝ беше слаб и имаше чувството, че черепът ѝ тежи петдесет килограма. „Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Но вкусът на кръв в устата ѝ беше наситен и метален и ѝ беше повече от ясно накъде я водеха тежките ѝ стъпки.

Краката ѝ отказаха.

Видя нещо на пропукания асфалт пред себе си. То изчезна много бързо. Но какво беше?

— Хайде — каза Джош, но Сестрата отказа да помръдне.

Отново видя нещото. Появи се за кратко и пак изчезна.