Лебедова песен [bg]

Суон и Робин го последваха, докато се катереше по неравния терен от скали и мъртви, изкривени дървета. Водеше Сестрата нагоре към бурното небе.

Момичето усети ласката на слънцето върху гърба си, видя появяващите се около нея сенки на скали и дървета, погледна нагоре и забеляза намек за яркосиньо, но облаците бързо се затвориха. Робин я хвана за ръката и двамата си помагаха един на друг, докато се катереха по склона.

— Побързай! — каза Сестрата на Джош. — Моля те… побързай!

На планината започнаха да се появяват сенки. Вятърът все още беше студен и брулеше жестоко, но облаците се разкъсваха и Джош се зачуди дали последната буря не беше последната въздишка на една седемгодишна зима.

— Побързай! — замоли го Сестрата.

Излязоха от гората и се озоваха на малко поле до върха. Навсякъде имаше груби скали и от тази височина видимостта беше във всички посоки на компаса, но не можеха да се насладят на пейзажа заради мъглата.

— Тук. — Гласът на Сестрата отслабваше. — Остави ме тук… за да мога да виждам.

Джош нежно я остави върху легло от мъртви листа, като подпря гърба ѝ в гладката повърхност на една скала, с обърнато на запад лице.

Вятърът фучеше около тях и продължаваше да хапе. Изсъхналите клони се чупеха от дърветата, а над главите им като гарвани летяха черни листа.

Суон затаи дъх, когато златистите лъчи пронизаха западните облаци и за момент грубият пейзаж омекна, окаяните му багри в черно и сиво станаха светлокафяви и златисточервени. Но също толкова бързо светлината се скри.

— Почакайте — каза Сестрата, докато гледаше танца на облаците в небето. В тях бушуваха вихрушки подобно на течения след буря. Тя усещаше как животът ѝ бързо гаснеше, а духът ѝ искаше да избяга от измореното ѝ тяло, но не го пускаше, беше се вкопчила в живота със същата упоритост, която ѝ беше помогнала да опази стъклената корона километър след тежък километър.

Всички зачакаха. Облаците над Уоруик Маунтин се разкъсваха, бавно се разтваряха, и зад тях се показваха сини петна, подобно на частите на огромен пъзел.

— Там. — Сестрата кимна и присви очи, когато светлината погали земята и тръгна нагоре по планинския склон, мъртвите листа, дърветата, скалите и лицето ѝ. — Там!

Джош изкрещя от радост. В облаците се отваряха големи процепи и през тях се прокрадваше златиста светлина, която беше красива като обещание.

От хълмовете на долините и котловините под Уоруик Маунтин също се разнесоха радостни възгласи и викове от малките общности, чиито бараки също бяха докоснати от слънцето. Някой наду клаксона на кола и бързо го последваха още хора. Виковете се усилиха, докато не преляха в един общ могъщ глас.

Суон вдигна лице нагоре и позволи на прекрасната и невероятна топлина да окъпе кожата ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и помириса сладкия незаразен въздух.

Дългият мрак приключваше.