Лебедова песен [bg]

— Две минути до детонацията.

Полковник Джеймс Б. Маклин чу собственото си хленчене. Стените на ямата се затваряха около него и му се стори, че чува отдалеч смеха на Войника сянка. Но не, не… сега той носеше лицето на Войника сянка и двамата с него бяха едно цяло и ако някой се смееше, то това беше или Роланд Кронингер, или чудовището, което се наричаше Приятел.

Полковникът стисна левия си юмрук и заудря с него по запечатаната врата… и там, в неръждаемата стомана, съзря взиращия се в него череп.

В този момент съвсем ясно видя лицето на душата си и се олюля над ръба на лудостта. Заудря отражението на това лице, за да го размаже и да го накара да се махне, но то не го слушаше. Заледените полета, на които на могили почиваха мъртви войници, се нижеха в главата му като някаква отвратителна панорама. Тлеещите руини на унищожените градове, безбройните горящи превозни средства и овъглените тела бяха пред очите му като дар на олтара на Хадес и в този момент Маклин осъзна какъв живот беше водил и какво щеше да остави след себе си. Беше избягал от ямата във Виетнам, беше оставил ръката си в ямата на Земен дом, беше изгубил душата си в ямата в територията на боклукчиите, а сега щеше да изгуби живота си в тази яма, зад четирите ѝ стени. И вместо да изпълзи от калта и да стане на крака след седемнадесети юли, той беше избрал да се въргаля в мръсотията, да живее от яма в яма, докато най-голямата и най-ужасна от всички ями се беше отворила вътре в него и го беше погълнала.

Маклин много добре знаеше с кого се беше съюзил. Знаеше. И също така му беше ясно, че е прокълнат и че последната яма беше на път да се срути и да го погребе.

— Ох… каква загуба… каква загуба… — прошепна той и от ококорените му очи потекоха сълзи. — Дано Бог да ми прости… О, дано Бог да ми прости — захленчи той, докато мъжът, който се наричаше Приятел, се смееше и пляскаше с ръце.

Някой докосна полковник Маклин по рамото. Той вдигна глава. Суон даде всичко от себе си, за да не се извърне от лицето му, защото забеляза малката светлинка в очите му, същата като онази в малкия стъклен шип на Шийла Фонтана.

За един миг, в който душата на Маклин се пробуди, на него му се стори, че видя слънцето в лицето ѝ и прозря какъв можеше да бъде светът. Сега всичко беше изгубено… всичко беше изгубено…

— Не — прошепна полковникът. Ямата все още не го беше смазала… не беше. Той стана на крака като крал и се обърна към мейнфрейм компютрите, които бяха на път да унищожат бездруго разрушения свят.

Маклин нападна най-близката машина и я заудря с пироните по изкуствената си ръка в опит да счупи затъмненото стъкло и да стигне до въртящите се ролки с лента. Стъклото се пропука, но беше подсилено с малки метални нишки и отказваше да хлътне под ръката му. Полковникът падна на колене и се зае да скъса един от кабелите на пода.