Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не.
— Значи отричаш, че си виждала по-рано този почерк?
— Заклевам се, че този почерк видях онзи ден, когато играехме на карти и всеки от пас трябваше да напише но нещо.
— Не се преструвай! Аз знам, че това не е първото писмо, което си получила от Голнев!
— Това е гнусна измама! Кой ти каза, че си пишем с Голнев?
— Марушка ми каза това, като се страхуваше да не се върне отново в рудника.
— Значи Марушка — каза спокойно Кнудзон. — Тази жена ви е измамила, понеже е искала да предизвика вашата ревност и по този начин да развали семейното ви щастие.
Данишев трогнат гледаше ту Лидия, ту Кнудзон. Лидия простря ръцете си, които Данишев притисна сърдечно.
— Погледни ме в очите и ми кажи дали съм ти изневерила?
— Не — каза Данишев, — но Марушка настояваше…
— Тя лъже — каза Кнудзон и тръгна към вратата. — Марушка трябва да докаже това.
— Къде отивате? — попита Данишев.
— Отивам при Голнев да го попитам как това писмо е попаднало в ръцете на Марушка.
— Почакайте малко — каза Данишев. — Ще напиша писмо на Голнев.
— Ще почакам — отговори Кнудзон, — но обещайте ми, че не ще сторите нищо лошо на жена си.
— Да, обещавам ви — каза Данишев.
Кнудзон се запъти към Голнев, а Лидия отиде в стаята си, като със сълзи на очи си спомняше за сцената преди малко.
След половин час Кнудзон се върна.
— Ти си заслепен човек — каза той. — Благодари на Бога, че побързах да отида при Голнев и успях да предотвратя убийството, тъй като той бе решил да се самоубие. Той е невинен.
— Голнев невинен? Възможно ли е?
— Да, невинен е, писмото, което той е дал на Марушка, не е било за жена ти, а за едно момиче. Лицето, което се споменава там, е самият император.
— Всичко ми е ясно! — каза Данишев, като падна на колене, за да проси извинение от жена си. — Ти ми прощаваш, нали? Аз ще накажа онази, която огорчи нашия живот!
— Не наказвай, моля ти се, Марушка.
— Не се застъпвайте за тази зла жена — каза Кнудзон, — тя заслужава най-голямото наказание; ако аз бях на ваше място, щях да я обеся.
— Лидия, Кнудзон, идете се поразходете.
— А ти какво мислиш да правиш?
— Каквото мисля, ще го сторя.
Когато Лидия и Кнудзон се отдалечиха, Данишев позвъни и Марушка влезе.
— Защо ме викате, господин управител?
— Ела по-насам.
Марушка едва скриваше радостта за сполучливия резултат на плана си.
— Ти знаеш, че моята жена ми е изневерила и затова аз ще я накажа най-строго.
— Присъдата ще бъде заслужена, господарю.
— Аз те моля, Марушка, да ми помогнеш при избора на наказанието, защото ще бъда много строг.
— Това е голямо престъпление. Престъпникът трябва да бъде хвърлен в леярницата за метали.
— Добре, съгласен съм, обаче имам нужда от едно лице, на което да се доверя, за да стори това. Надявам се, че ще мога да разчитам на тебе.
— Обещавам ви, че ще ви бъда вярна.
Данишев написа едно писмо и нареди на Марушка да го занесе там, където топяха металите.
Марушка доволна се отправи към леярницата, като тържествуваше, че с красивата Лидия е свършено.
Тя предаде писмото.
Началникът на леярницата заповяда на войниците да я уловят, което те сториха веднага.
— Полудели ли сте или ще полудявате? — извика Марушка.
— Ние не сме луди, а само изпълняваме заповедта на управителя.
Марушка се мъчеше да се освободи от ръцете им, но войниците, без да обръщат внимание на виковете й, я доближиха до казана. Тя изведнъж побледня и лицето й придоби диво изражение.
— Каква е тази глава, която ми се плези там? Това е капитан Николин. Махни се оттука, не искам да те видя! Ти си мъртъв, какво търсиш тука? Аз искам още да живея!
— Дойде последният ти час — каза машинистът. — Хайде, момчета!
Войниците уловиха здраво Марушка и я блъснаха в казана за разтопяване на металите. Марушка свърши живота си в грозни мъки.
Като се върна от разходката, Лидия запита Данишев какво е сторил с Марушка.
— Не ме питай — каза й нежно Данишев. — Никога вече не ми припомняй името й.
— Обещавам ти — каза Лидия.
И така Марушка, която пожела да опетни честта на друга, стана сама жертва. Тя умря в казана, за да изкупи греховете си.
LXXXIX. ПОСЛЕДНИЯТ АТЕНТАТ
Императорът реши да напусне столицата в началото на пролетта. Той се пресели в лятната си резиденция в Гачини и там бе много по-доволен, отколкото в столицата. Имаше голям парк около двореца и Александър II се чувстваше тук по-свободен, отколкото в Петербург. Той можеше да се разхожда спокойно из парка и да се вози по езерото, без да се страхува от нападение на нихилистите.