Сянката на планината

— Със здраве, момчета — казах. — Аллах хафиз.

— Накъде сте тръгнали? — попита Салар.

— Към мотора, на „Мохамед Али Роуд".

— Ще повървим с вас. Ела да видиш, оттук може да се мине напряко. Ще ви покажем.

— Ще си вървим оттук — казах. — Може да напазаруваме. Аллах хафиз.

— Куда хафиз — отвърна Азим и ни махна за довиждане.

Не исках да се мотая никъде с хора от Компанията на Халед или с бойци от която и да е

мафия. Не исках да се връщам назад. Не исках дори да помня.

За хиляден път си помислих, че с Карла трябва да напуснем Островния град и да се

заселим другаде, на някой затънтен плаж. В града нямаше как да избягаме от Компанията.

Градът — това е Компанията. От нея може да се избяга само на място, където не е останало

нищо за притежаване.

Вървяхме между рехавата тълпа минувачи и тъкмо щяхме да свърнем по калдъръмения

вход на една странична уличка, когато писъци раздраха копринения покой и хората се

втурнаха панически в нея.

Погледнах Карла, искайки да съм някъде другаде. И двамата знаехме, може би, или

подозирахме, че Салар и Азим са замесени. От години ги познавахме, но уличните войни

между мафиите не бяха вече мой проблем и бях готов да си тръгна.

Не и Карла — тя ме подбутна напред и ние се приближихме да видим какво става. От

уличката, олюлявайки се, излезе мъж и се блъсна в мен. Беше Салар. Целият в кръв, намушкан няколко пъти в гърдите и корема, той рухна в ръцете ми.

Погледнах над него и видях проснатия по очи Азим. Последната му кръв изтичаше по

калдъръма на уличката.

— Ще извикам такси — каза ми Карла и се стрелна нанякъде. Салар вдигна с мъка ръка

и задърпа ланеца си, докато се скъса.

— За сестра ми — каза той и го бутна към мен.

Пъхнах ланеца в джоба си и го хванах здраво през кръста.

— Не мога да те сложа да полегнеш, братко — казах. — Де да можех, но после няма да

мога да те вдигна пак цял. Карла ей сега ще докара такси. Дръж се!

— Свърши се, Лин. Остави ме. Йалла, как боли!

— Сигурно те боли, но не са засегнали белия дроб, Салар. Още дишаш. Ще се оправиш.

Само се дръж.

Карла пристигна след две минути с таксито и рязко отвори вратата. Натоварихме Салар

отзад, качих се при него, а на предната седалка тя обясни на шофьора накъде да кара.

Не зная колко му плати, но той дори не мигна, когато видя кръвта и ни закара в

болницата за рекордно време, шофирайки в насрещното.

На входа на болницата санитарите и сестрите положиха Салар на носилка и го вкараха

вътре. Тръгнах с тях, но Карла ме спря.

— Не можеш да влезеш в този вид, любов моя.

Ризата и фланелката под елека ми с отрязаните ръкави бяха подгизнали в кръв. Свалих

елека, но така кървавото петно върху фланелката ми изглеждаше още по-страшно.

— Майната му. Ще останем със Салар, докато от Компанията дойдат тук. Убийците