Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Влязох в къщата и веднага установих, че нещо е по-различно. Не беше така разхвърляно като последния път. Или по-точно — беше разхвърляно, но хаосът беше някак си различен. Като че ли някой бе ровил в бъркотията, но след това се беше опитал да подреди до известна степен. Картините например отново бяха закачени по стените.
Значи някой беше влизал тук след последното ми посещение.
Дали нямаше някого и сега?
Извиках „ехо“ в коридора. В отговор получих само оглушителна тишина. Влязох навътре в къщата, стъпвайки на пръсти върху боклуците. Отново усетих бодеж в ръцете си, който се увеличаваше с всеки метър, с който се доближавах до химикалката. Качих се по стълбите. Спрях на половината път.
Някакъв звук ли чух? Притихнах и се заслушах.
Не.
Влязох в стаята си, избутах леглото встрани и взех туристическата раница от кухината в стената. Извадих химикалката, която беше все така набраздена и наподобяваща дърво, все така приятна за държане, ако не и още по-приятна.
Отидох до бюрото, завъртях горната част на химикалката в посока на часовниковата стрелка, докато не се чу щракване, извадих нов лист от най-горното чекмедже и междувременно мислех какво да напиша. Какво беше подходящо сега? За какво бях любопитна? От какво имах нужда?
Навън вече бе започнало да просветлява, така че нямаше смисъл да пиша „светлина“. Написах първото нещо, което ми хрумна, и скоро след това буквите започнаха да прогарят хартията:
ВЯТЪР
Изведнъж облаците на небето развиха страшна скорост. Можех да забележа и по прозореца, че едва успяваше да удържи на силния вятър, който нападаше стените. Погледнах към клоните в гората Ухурия — те се люлееха и плющяха, подобно на камшици, листата се късаха и политаха във въздуха, а клонките хвърчаха над земята. Като че ли можех да усетя как ръцете на бурята грабнаха „Удсвю“.
В момента, в който буквите прогориха листа, облаците започнаха да се плъзгат все по-бавно по небето и скоро след това всичко се успокои така, както беше преди няколко минути.
Отново бях изумена от тази лудост. Можех да призовавам природните стихии!
Никога през живота си не исках да се разделям с химикалката. Тя беше толкова вълнуваща, толкова прекрасна. Колкото повече я държах, толкова по-силна се чувствах. Зрението ми отново се изостри.
„Не мога да спра сега — мислех си. — Искам още. Искам други чудеса. Повече енергия. И го искам сега!“
Написах нова дума на листа. Не след дълго хартията започна да пращи и върху нея се появиха четири букви.
ГРЪМ
Изведнъж настана тъмнина и една ярка светкавица проряза небето. Секунда след това изгърмя силно. Заваля хоризонтално, право в прозореца. Капките удряха и тропаха по стената. След това небето отново просветля и този път светкавицата уцели едно дърво, което се разцепи на две. Гигантската ела се сгромоляса на земята. Усетих как подът се разтърси, въпреки че се намирах далече от дървото. Постепенно дъждът намаля и всичко утихна като по-рано.
И тогава го осъзнах. В края на гората лежеше дърво, разцепено на две. Ами ако имаше някого там точно в този момент! Щеше да бъде убит на място, ако дървото бе паднало върху него. Добре че имах късмет. Но докъде можех да стигна така? Какво щеше да се случи следващия път?
Написах първото, за което се сетих, и зачаках напрегнато:
ЗНАНИЕ
Затворих очи и се опитах да се сетя за нещо, което не можех да правя, но нищо не се появи. Може би не действаше по този начин. Може би не беше възможно да си пожелаеш нови качества.
Или пък трябваше да съм по-конкретна?
Тъкмо бях тръгнала да пиша още една дума, когато спрях. Все още не бях завъртяла горната част на химикалката в другата посока, към себе си. Последния път, когато го направих, беше още по-силно.
Но щях ли да го направя пак? Щях ли да се осмеля?
Да, защо пък не? Не издържах да стоя в неведение какво ще се случи, какво ще е следващото чудо. Завъртях обратно химикалката до неутрална позиция, поех дълбоко въздух и продължих завъртането към себе си. Не успях да напиша нищо, защото химикалката започна да променя цвета си и бе обвита от интензивна червена светлина. Започна да трепери по-силно и от предния път. Като че ли цялата стая вибрираше. Сграбчих химикалката с две ръце. Не можех да мигна, да преместя погледа си от възхитителната светлина, която почти бе запалила дланите ми.