Драконите на изчезналата луна [bg]

Палтейнон посочи Гилтас с костеливия си пръст:

— Този младеж отстъпва властта си с пълно право, защото именно той и онези до него привлякоха това зло над главите ни. Марионетен крал. Колко точно е това определение. Някога Гилтас позволяваше на мъдростта и опита ми да го водят. Идваше при мен за съветите ми и аз с радост и гордост му ги давах. Но имаше и такива в семейството му, които работеха срещу ми. Няма да изрека имената им, понеже е грешно да се говори по този начин за мъртвите, но само ще кажа, че неведнъж те опитваха да намалят влиянието ми върху него.

Очевидно префектът едва бе започнал своята реч:

— Сред онези, които дърпаха конците на марионетката, беше и омразният на всички наместник Медан… истинският зъл ум, стоящ зад разрухата на Квалинести, защото освен че успя да изкуши сина, той държеше в ръцете си на прелъстител и майката…

Ярост — нажежена до бяло — порази затвора, в който бе потънал Гилтас, ярост, приличаща на посичаща драконова мълния. Младежът скочи до Палтейнон и му нанесе съкрушителен удар в челюстта, който го накара да се олюлее и да падне. Префектът се приземи по задник върху пясъка, давайки си сметка, че незнайно как чудесната реч, която си беше наумил, изведнъж напълно се е изпарила от мислите му.

Гилтас не каза нищо. Нито се огледа. Вместо това слезе от пъна и започна да си проправя път през тълпата.

Палтейнон разтърси замаяната си глава, изплю един избит зъб, след което започна да говори, пръскайки слюнки и сочейки след младежа:

— Ето! Ето! Видяхте ли какво направи! Арестувайте го! Арестувайте…

— Гилтас — произнесе нечий глас в тълпата.

— Гилтас — изрече и друг, а сетне трети и четвърти.

Не скандираха. Не викаха името му гръмогласно. Всеки от тях произнасяше името му спокойно, тихо и сякаш даваше отговор на зададен въпрос. При все това името на краля се разля сред събралите се с могъщата сила на морски вълни, които неуморно се разбиват в брега. Името му повтаряха и стари, и млади. Двамина от сенаторите също го изрекоха, докато помагаха на Палтейнон да се изправи на крака.

Изумен и объркан, Гилтас вдигна очи и се огледа.

— Не разбирате… — започна той.

— Разбираме — каза един от елфите. Лицето му се бе издължило, белязано от скорошната скръб. — Вие също разбирате, Ваше Величество. Разбирате болката в сърцата ни. Ето защо сте наш крал.

— И винаги сте били — произнесе жена, понесла дете в ръцете си. — Нашият истински крал. Знаем за труда, който сте положили, и знаем, че не желаехте да знаем за това.

— Ако не бяхте вие, Берил щеше да се разпорежда в красивия Квалиност — произнесе трети. — И щяхме да загинем, дори онези, които сега стоят пред вас.

— Враговете ни тържествуват, вярно е — обади се още някой, — но докато пазим жив спомена за онова, което сме били, народът ни няма да погине. Все някой ден ще се върнем и ще поискаме своето. И през този ден вие, Ваше Величество, вие ще ни поведете.