Похищението на Ани Торн [bg]

— Боя се, че не.

Всъщност се сещам много добре. Тя беше невероятно пълна жена, с огромен ореол къдрава черна коса, обрамчващ лице, което бе вечно недоволно — дали от училището, от нея самата или от света като цяло, така и не успях да разбера.

— Е, с нея поддържаме връзка във фейсбук.

Естествено, че ще го правите. Фейсбук е мястото, където хората без приятели в реалния живот поддържат връзка с хора, с които никога не биха се сприятелили наистина.

— Това е чудесно.

— Тя си спомни за теб, или по-скоро за напускането ти.

— Нима?

— Беше по същото време, когато изчезнаха онези пари от училищния сейф.

— Май бъркаш фактите — срещам погледа му. — Чух, че онези пари били върнати.

Той потърква престорено брадичка.

— О, да. Предполагам, че затова и полицията не се намеси. Целият случай бе някак потулен.

— Слушай — намесва се Бет, — обвиняваш ли господин Торн в нещо, или просто се държиш нетактично?

— В никакъв случай — вдига ръце Саймън, сякаш се предава. — Само споменавам, че тя се сети за него и за времето на напускането му. Като стана дума за време — той става и поглежда часовника си… — един ученик ме чака за консултация. До после!

— Да, до после — измърморвам аз.

— Ще ни липсваш — усмихва му се лъчезарно Бет.

Гледам подир неговия отдалечаващ се гръб и се чудя кое ще е по-добре — земята да се отвори и да го погълне, таванът да се срути отгоре му, или спонтанно да се самозапали.

— Не му се връзвай — казва Бет. — Като учител е напълно некадърен, но ако има талант за нещо, то е да влиза под кожата на хората. Надуши ли къде ти е ахилесовата пета, впива зъби в нея и започва да я гложди като изгладнял плъх.