Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
И тогава си спомних нещо — една сутрин на проучване из интернет, която изглеждаше преди цяла вечност. Седейки на старото бюро в стаята си в къщата на Чарли със сива светлина, просмукваща се през прозореца, зяпайки древния си хриптящ компютър, разглеждайки жадно сайт, наречен «Вампири от А — Я». Бе било по-малко от двадесет и четири часа след като Джейкъб Блек, опитвайки се да ме забавлява с килаетски легенди, в които още не вярваше, ми бе казал, че Едуард е вампир. Бях сканирала нетърпеливо през първите текстове в сайта, които бяха посветени на митове за вампири из света. Филипинският Данаг, еврейският Естри, румънският Варколаци, италианският Стрегони бенефици (легенда, всъщност базирана на пребиваването на новия ми тъст с Волтури, за което не знаех нищо тогава)… Бях обръщала все по-малко внимание докато текстовете ставаха все по-неправдоподобни. Спомнях си само смътни части от последните попълнения. Изглеждаха основно като извинения, измисляни, за да обяснят смъртността на пеленачета и изневяра. Не, скъпа, нямам извънбрачна връзка! Онази сексапилна жена, която видя да се измъква от къщата беше зъл сукубус. Щастливец съм, че съм още жив! (Разбира се, с това, което знаех за Таня и сестрите й, подозирах, че някой от тези извинения си бяха чисто и просто факти.) Беше написано и едно за дамите. Как можеш да ме обвиниш, че ти изневерявам — просто защото се прибираш от двегодишно плаване и аз съм бременна? Беше инкубус. Той ме хипнотизира с мистичните си вампирски сили…
Това бе било част от дефиницията за инкубуса — способността да създава деца със злощастната си плячка.
Поклатих глава, удивена. Но…
Помислих си за Есме и особено за Розали. Вампирите не можеха да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин досега. Митът за инкубуса не беше нищо повече от предание.
Освен, че… ами, имаше разлика. Разбира се, Розали не можеше да зачене, защото беше замръзнала в състоянието, в което бе преминала от човек към вампир. Абсолютно непроменлива. А телата на човешките жени трябваше да се променят, за да износят деца. Постоянната промяна на месечната менструация, като за начало и после по-големите промени, нужни, за да се приспособят към растящото дете. Тялото на Розали не можеше да се променя.
Но моето можеше. И го беше направило. Докоснах подутината на стомаха ми, която не беше там вчера.
Всички човешки мъже — ами, оставаха си горе-долу същите от пубертета до смъртта. Спомних си случайно знание от обща култура, което не си спомнях откъде съм научила — Чарли Чаплин бил в седемдесетте си години когато бе станал баща на най-малкото си дете. Мъжете нямаха дивотии като плодородни години или цикли на плодовитост.
Разбира се, как някой би разбрал дали мъжете вампири биха могли да създават деца, когато партньорите им не бяха способни? Кой вампир на тази земя би имал самоконтрола, нужен, за да изпробва теорията върху човешка жена? Или пък желанието?
Можех да се сетя само за един.
Част от мозъка ми се занимаваше с фактите, спомените и спекулациите, докато другата част — частта, която контролираше способността ми да движа, дори и най-малките си мускули — беше зашеметена отвъд капацитета, нужен за нормално опериране. Не можех да помръдна устните си, за да проговоря, макар че исках да помоля Едуард да бъде толкова добър да ми обясни какво става. Трябваше да отида до мястото, където той седеше, да го докосна, но тялото ми не искаше да следва инструкциите. Можех само да гледам шокираните си очи в огледалото, пръстите ми, нежно притиснати върху подутината върху тялото ми.
И тогава, като в яркия ми кошмар миналата нощ, сцената изконно се трансформира. Всичко, което виждах в огледалото беше абсолютно различно, макар нищо всъщност да не беше различно.
Нещото, което се случи и промени всичко, беше, че усетих с ръката си леко бутване отвътре.
В същия този момент телефона на Едуард звънна, пронизително и настойчиво. Нито един от нас не помръдна. Той звъня отново и отново. Опитах се да не го чувам, докато притисках пръстите си към стомаха си, чакайки. В огледалото изражението ми вече не беше ужасено — вече беше учудено. Едва забелязах когато странните сълзи започнаха да се стичат тихомълком по бузите ми.
Телефонът продължи да звъни. Искаше ми се Едуард да го вдигне — имах важен момент. Вероятно най-големият в живота ми.
Звън! Звън! Звън!
Накрая досадата надделя над всичко останало. Коленичих до Едуард — открих, че се движа внимателно, съзнавайки хиляди пъти по-добре движенията, които правех — и затупах джобовете му, докато не намерих телефона. Почти очаквах да излезе от транса и да го вдигне сам, но той беше съвършено неподвижен.