Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
„Само да не съм лепнал нещо венерическо!“ — мислеше мрачно той, докато ровеше из куфара за хапчета, както казваха туземците, против глава. „Или… ако туземците са ме напили нарочно… ако са ми сипали нещо… няма начин да не са ми сипали нещо! Така да се самозабравя… та сега да ме шантажират пред мениджъра по кадрите с някое видеозаписче… ако пратя нагоре неудобен отчет… да ме използват за съвкупи… за изкупителна жертва… само това оставаше!“ Накрая намери хаповете и глътна два наведнъж.
Иззвъня телефонът. Джон помисли, че се обаждат от Армадильо, но се оказа шофьорът Нестор; обади се, че го чака пред хотела, за да го откара в главния офис. Тонът му бе учтив и, както се стори на Джон, леко насмешлив. Той му каза да изчака и повлече крака към банята. От огледалото го посрещна подпухнала мутра със синкави кръгове около очите, толкова мрачна и вражески настроена, че чак го уплаши. Впрочем той също уплаши мутрата… Джон се поосвежи под душа, обръсна се надве-натри, облече чиста риза, пъхна шия в оглавника на вратовръзката. Още веднъж се погледна в огледалото. Да-а-а, с тая физиономия не вървеше да се покаже не само на заседание, но и просто на улицата… Да си сложи тъмните очила? Или направо зъркелите? Да, на заседание отива все пак. Все някаква полза ще има от тях, нищо че няма софтуер за местния език. Джон си сложи зъркелите, взе и мобилника. Подвоуми се да не потърси ли първо шефа и Балабан, но се отказа: таймерът показваше дванайсет без десет тукашно време, в Армадильо още спяха.
Шофьорът Нестор го чакаше на паркинга пред хотела — подпрял задник върху калника на бежовата лимузина, подпяваше си нещо туземно: „Дръжката, дръжката, на т’слата дръжката, как влезе мъжката на т’слата дръжката…“ Без да отговори на поздрава му, Джон се тръшна на седалката отзад.
До централата на Междуфондационното стигнаха съвсем бързо — само след минути Нестор спря пред неколкоетажна сграда с черни огледални стъкла на фасадата, приклещена като в сандвич между два посивели от годините жилищни блока. Шофьорът упъти Джон: на втория етаж, каза, широката врата срещу стълбищата.
На етажа Джон се озова в просторно, макар с доста нисък таван, фоайе; неколцина мъже и две жени се бяха събрали пред обшитата с изкуствена кожа врата, говореха си приятелски и димяха с цигари точно до табелата „Пушенето забранено“, тръскайки пепел направо на пода. В центъра на компанията бяха социолъзите Андрей и Матей; Матей, размахвайки дългите си ръце, разказваше нещо — навярно анекдот, тъй като останалите издевателски се смееха. Андрей пръв съзря идващия Джон, здрависа се с него и го представи: „Това е мистър Сидорчук, временен наблюдател на Комитета. А това са членовете на борда.“ Членовете се запредставяха на английски, но Джон им каза да си говорят на туземски, тъй като го разбира. „Каква е вашата специалност, Джон?“ — попита една от жените. „Лингвист-изчисленец“ — каза той. „А-а, от информътиката!“ — заклатиха глави останалите. Джон се досети, че така тук звучи думата „информатика“. В този момент откъм стълбите се появи и Първият — Джон така и не му запомни името, макар че той се бе представил вчера, — съпровождан от шефа на особения отдел Вартоломей. „Какво чакате — ухили се Първият, — мене ли? Хайде влизайте да почваме!“ Членовете се стълпиха към кожената врата, гасейки фасовете направо в стената и хвърляйки ги в близката саксия. „А, Джон — поздрави Първият със свойско потупване по рамото, — как сме, как сме?“ И намигна съучастнически. „Добре сме“ — излъга Джон, изчервявайки се наум заради снощните — неизвестни за него, но навярно прекрасно известни на Първия — свои подвизи. Главата вече не го цепеше, но още се чувстваше леко неадекватен. А Първият беше свеж, румен и жизнерадостен, без никакви следи от препиване. Свежи и румени бяха и Андрей, и Матей, и Вартоломей… Джон хвърли още един поглед към фоайето — към мозаечното пано на стената отсреща, изобразяващо алегорично, под формата на две атлетични фигури, туземната нация и Дьорд Лукач в състояние на единство — и хлътна след останалите в заседателната зала.