Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Когато войната свърши, бях на осем и достатъчно силна, за да ходя на училище. Макар че бях пълна, срамежлива и не особено хубава, аз спечелих няколко приятели. През следващите седем години се потопих в онова, което винаги ми беше липсвало, и за което бях копняла от дете: пътувах до Оаху и други острови, ходех на забави, пазарувах с приятелки и даже се срещах с момчета.
Най-накрая се уморих от забавите, пътуванията и пазаруването. Винаги се бях чувствала различна от другите хора, като странник в странна страна. Мислех си, че причината е в моята болнавост. Но започнах да се чувствам чужда дори сред приятели. Те обичаха шумните събирания, забавите и най-новите модни тоалети. А аз предпочитах да чета и да излизам навън в гората под лунна светлина. — При последните думи Мама Чия махна с бастуна си по посока на издигащите се около нас дървета кукуи.
Може би всички тези болнави години в леглото, самотата и многото четене ме направиха склонна да се замислям за по-значимите неща. Започнах да прекарвам повече време сама.
— Мама Чия — казах аз, — не искам да те прекъсвам, но аз също зная какво значи да се чувстваш различен от другите хора.
Тя се спря, извърна глава назад и кимна.
— Моля те — рекох аз, — разказвай нататък.
— Е — каза тя, потегляйки отново по пътеката, — знаех, че бях огорчила родителите си и исках много да ги накарам да се гордеят с мен. Баща ми бе работил много упорито в бизнеса със захарната тръстика, беше спестил пари и можех да се запиша в колеж. Затова учех усилено и прочетох много повече книги от съучениците си. Заклех се, че ще оправдая очакванията на родителите си. През 1928 г. бях приета в Станфордския университет.
— Ти си учила в Станфорд? — попитах аз, не вярвайки на ушите си.
— Да — отвърна тя. — Това изненадва ли те?
— Да, може би… не зная.
— През всичките тези години аз лежах в леглото и четях. Родителите ми похарчиха много пари и енергия, за да ми намерят книги по всички предмети. Мислех си, че съм изостанала в училище, но в действителност бях много напред. Представих се много добре на приемните изпити.
— Ето тук вече се разминаваме! — ухилих се аз. Тя ми се усмихна в отговор и продължи: — Родителите ми смятаха, че най-важното, докато съм там, е да си намеря добър съпруг, но за мен колежът беше най-голямото приключение. Имаше толкова много неща да се научат и в библиотеката имаше толкова много книги. Не исках да губя нито миг. Живо се интересувах от човешкото тяло — може би заради собствените ми здравословни проблеми — и затова се записах в програмата, предхождаща заниманията по медицина.
През последната година се натъкнах на една малка статия за хавайската традиция кахуна. Темата ме грабна. Запознах се и с друга системи за духовно и холистично лечение, в това число с хипнозата и психоанализата, които работеха с вярванията и ума. Разбрах, че призванието ми е в изкуството на лечението, а не в традиционната медицина.
— Значи ти не вярваш в обикновените лекарства?
— Оценявам мястото на западната медицина и методите й — каза тя. — Но смятам, че повечето лекари, а също и пациентите им, отдават твърде голямо значение на бързото облекчаване на симптомите чрез лекарства и чрез оперативната хирургия, вместо да вдъхновяват хората и да ги научат как да моделират навиците и начина си на живот, работейки в хармония с принципите на природата. Медицината един ден ще се промени — предрече Мама Чия, — веднага щом хората бъдат готови за това.
— Кога напусна Станфорд? Какво стана по-нататък?
— Когато най-малко очаквах, както става обикновено, аз срещнах бъдещия си съпруг. Един ден, когато излизах от библиотеката, една книга се изплъзна и падна от ръцете ми. Преди да се наведа да я взема, един красив млад мъж изникна от нищото, грабна я и ми я подаде с усмивка. Започнахме да разговаряме и дълго не спряхме. Името му беше Брадфорд Джонсън. Оженихме се веднага след дипломирането ни. Никога не можах да си обясня как един красив и атлетичен мъж като него би могъл да обича жена като мен. Казвах му не на шега, че трябва да съм му спасила живота в някое предишно превъплъщение и сега той ми е длъжник!
Както и да е, през 1932 г., след като се дипломирахме, Брадфорд започна работа като учител в Калифорния, а аз забременях. Бяхме толкова щастливи! — Гласът на Мама Чия се промени и стана толкова тих, че едва я чувах. — Изгубих бебето. — Тя замълча за няколко секунди. — Научих, че няма да мога да имам деца. Никога. Още веднъж се почувствах предадена от тялото си.