Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Понякога старото речно корито се стесняваше и понеже в такива отсечки някога реката бе текла по-бързо, пътеката беше по-чиста. Почти не срещаха животни. Тук-там пълзяха едри сиво-зелени голи охлюви, които се хранеха с папрат и на свой ред осигуряваха препитание на дребните раци-слепци. Но по-големи и опасни животни Ейвран не видя.
„Все още сме далеч от дълбините“ — мина й през ума. Там бяха свърталищата на сериозните опасности.
Пресичаха пустинна местност. Повечето подземни растения вирееха на топло, а тук бе прекалено студено. Затова липсваха и по-едри животни.
Бяха изминали в тичане много мили, но земята продължаваше да трепери и до слуха им продължаваше да достига тътенът на маршируващите хали. Сега вече по-отдалеч.
Стигнаха до една теснина, в която сталактитите висяха от тавана като колони и по тях се процеждаше вода. Трябваше да минат в редица един по един и когато се промъкнаха, Бинесман се обърна.
— Ейвран — каза той. — Я да видим дали можеш да изпишеш онази руна, за която ти говорех. — Той очерта с пръст руната върху камъка, оставяйки едва забележими драскотини. — Сега я начертай с върха на тоягата си, като си представиш, че твоята сила, твоята енергия и енергията на тоягата се вливат в камъка.
Ейвран позна руната. Беше я виждала много пъти, издълбана върху каменни блокове по стените на къщи и замъци. За един обикновен човек издълбаването на подобна руна нямаше по-голямо значение от това на заклинание, което да го защити от опасност. Но за един Земен пазител това беше мощна магия.
Ейвран освен това знаеше, че различните Земни пазители нямат еднаква сила. Бинесман можеше да наднича в камъните и да вижда на голямо разстояние. Тя нямаше подобни умения. Но все повече се досещаше, че притежава способности, за които чародеят дори не е чувал.
Старият маг явно се надяваше да открие тези нейни способности.
Тя затвори очи. Начерта руната почти инстинктивно, като се съсредоточи да вмъкне цялата си сила в нея. Накрая се разтрепери от усилието.
— Затвори се — каза тя шепнешком. — Затвори се.
Начерта руната, след което жезълът й като че ли сам добави още няколко завъртулки в нея.
И в същия момент изпита странно усещане. Сякаш за част от секундата цялата й енергия се изпари.
Пред очите й притъмня и тя припадна.
Когато дойде на себе си, изглежда, не беше минало много време. Виеше й се свят и главата й сякаш беше стегната в метален обръч, който някой продължаваше да затяга. Усещаше силна болка дълбоко между очите. Надвесен над нея, Габорн крещеше:
— Ейвран! Ейвран, събуди се!
Тя се огледа. Едни се бяха вторачили в нея, други в тясната стена. Бинесман бе застанал до колоните и внимателно ги оглеждаше.
— Добре ли си? — попита я Габорн.
Ейвран се опита да седне и усети огромна слабост. Ръцете й сякаш бяха от гума, а краката си изобщо не можеше да помръдне. Дори ако беше тичала цял ден, без да спре, нямаше да грохне така.
— Добре съм — отговори тя и се опита да се надигне.
Най-после успя, но болката между очите се засили. Усещаше някаква замаяност. Не можеше нито да мисли, нито да се съсредоточи.
Усети силата постепенно да се завръща в мускулите й.
— Много добре — обади се Бинесман. — Много добре, макар да ти дойде в повече. Искаш ли да видиш постижението си?
Той отстъпи встрани и Ейвран ахна.
Между колоните нямаше никакво разстояние — бяха се слели в стена, чиято сивкава каменна повърхност блещукаше, сякаш беше изпечена на огън.
— Какво съм направила? — попита Ейвран.
Изуменият Бинесман поклати глава, след което се засмя.
— Някои чародеи на мътните са можели да моделират камъни според волята си. Така е образувана голямата падина в Хиърдън и континентите са се разцепили. Това е най-рядко срещаната от всички стихии на дълбоката земя. Не съм чувал човешко същество да притежава подобни умения, но изглежда, ти ги притежаваш до известна степен.
Ейвран наблюдаваше изумена каменната стена. Бинесман почука стената с жезъла си, сякаш искаше да чуе ехото.
— Това ще ги задържи доста време. Вярно, че халите може да загубят надежда да я срутят и да се принудят да изкопаят проход около нея. Да вървим.
Ейвран се изправи. Всички се втурнаха да тичат. Бинесман остана с нея отзад, без да я изпуска от погледа си: изглежда, се страхуваше да не припадне пак. Което за малко не се случи, ако не беше тоягата й, на която да се подпре.