Пророчество

Хонкър и Кринкъл избутаха нагоре по стълбите един казан на колела, пълен с ацетилен.

— Що за име е Пунчелино? — попита Лори.

— Баща му го кръстил на известен клоун. Нали се сещаш — като Пънч и Джуди.

— Пънч и Джуди са кукли.

— Да — казах аз, — но Пънч е също и клоун.

— Това не го схванах.

— Носи една такава смешна шапка.

— Мислех, че Пънч е продавач на коли — каза тя.

— Откъде ти е хрумнало това?

— Просто с такова впечатление съм останала.

— Шоуто на Пънч и Джуди ни връща в деветнайсети, може би осемнайсети век — поясних аз. — Тогава не е имало коли.

— Е, кой би искал да има една и съща професия цели два века! Тогава, преди появата на колите, той сигурно е правил свещи или е бил ковач.

Тя е магьосница. Така те омагьосва, че ти се, иска да видиш света през нейните очи.

Това беше причината да се чуя как отговарям, сякаш Пънч беше толкова реален, колкото и ние с нея.

— Той не е такъв човек — да прави свещи или да кове. Просто не е такъв човек. Такава работа не би му донесла удовлетворение. А и носи смешна шапка.

— Шапката не доказва нищо. Може да е бил модерен ковач с фънки стил. Тя се намръщи.

— Той много често обезумява от ярост и пребива Джуди, нали така? Е, станаха пет.

— Пет какво?

— Пет намръщени клоуни и нито един щастлив.

— За да бъдем честни — казах аз, — Джуди също много го тормозеше.

— Тя клоун ли е?

— Не знам. Може би.

— Добре, Пънч е неин съпруг, така че тя е клоун, най-малкото по брак. Стават шест, всичките намръщени. Това си е откритие.

Транформаторът гръмна. Сигурно беше поставен в някоя ниша под земята, защото тътенът от заглушения взрив като че ли дойде отстрани, през стените на подземието.

Електрическото осветление веднага изгасна. Другият край на стаята беше огрян от светлината на фенерите, а ние с Лори седяхме в мрак.