Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— Ненадминатият крал на мелодрамите — пак се обади Лори.
— Детството ми беше студено, лишено от любов, но това беше донякъде компенсирано. Например, докато се подготвях за деня, в който ще трябва да издебна и да убия Вирджилио Вивасементе, още на десет години научих страшно много за оръжията, ножовете и отровите.
— Другите десетгодишни момчета не знаят такива полезни неща — каза Лори. — Само бейзбол, видеоигри и картички Покемон са им в главите.
— Не ми даде любов, но поне ме спаси от порочния Вирджилио… искаше да ме научи на нещата, които го бяха превърнали в легенда.
Силен, неприятен звън се разнесе из стаята.
Най-отгоре на стълбището, Хонкър и Кринкъл бяха отворили стоманената врата, измъкнаха я от рамката и я хвърлиха на земята.
— Сега трябва да свърша моята част от работата — каза Пунчелино. Гневът и омразата се изпариха като поставени на реостат и топлота и нещо, което можеше да мине за обич, озариха лицето му.
— Но не се притеснявай. Когато това свърши, аз ще те защитя. Знам, че можем да разчитаме на теб. Ти няма да ни предадеш. И косъм няма да падне от главата на сина на Руди Ток.
— А аз? — попита Лори.
— Ти ще трябва да умреш — отговори той без колебание, усмивката му повехна в любезно механично изражение, а очите му внезапно се изпразниха от състрадание.
Ако злото беше лудост, а лудостта можеше да бъде смешна от безопасно разстояние, то малко бяха лудите с чувство за хумор. Ако приемем, че Пунчелино имаше такова, то със сигурност не беше достатъчно изкривено, за да създаде такъв сюжет. Знаех, че е сериозен. Щеше да освободи мен, но щеше да убие Лори.
Бях шокиран и не можах да реагирам на момента, но когато той се изправи и тръгна, извиках:
— Пунч, почакай! Трябва да ти кажа една тайна.
Той се обърна към мен. Мрачното му лице изведнъж светна, като ято птици, рязко сменящо посоката си, за да се влее във внезапно появило се течение. Каменното изражение и студеният поглед бяха изчезнали. Сега целият беше блясък и приветливост: красиво лице, страхотна коса, светещи приятелски очи.
— Лори — казах му — ми е годеница.
Той извади една от онези усмивки за милиони.
— Фантастично! Страхотна двойка сте.
Не бях убеден, че е разбрал какво искам да му кажа, и добавих:
— Ще се оженим през ноември. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата, ако това е възможно. Но няма да има сватба, ако я убиеш.
Усмихнат, той кимаше и премисляше, докато аз почти не дишах. Премисляше и обмисляше. Най-накрая каза:
— Искам само синът на Руди Ток, моят и на баща ми спасител, да е щастлив. Малко ще е проблемно с Хонкър и Кринкъл, но ще се справим.
„Благодарято“ излезе от мен като експлозивно издишване. Той ни остави и продължи към стълбите.
Колкото и да не и се искаше да показва слабостта си, Лори не можа да скрие облекчението, което разтрака зъбите и. Когато Пунчелино не можеше да я чуе, тя каза:
— Нека да изясним нещо, пекарю! Няма да кръстя първото дете нито Конрад, нито Бизо.
17
Пунчелино замахваше с чука и разбиваше стената. Хонкър режеше арматурата, която се подаваше. Кринкъл преместваше боклука най-долу на стълбите и встрани от пътеката. За трио клоуни бяха забележително ефективни и сработени.
Всеки път, когато Пунчелино спираше да си почине, даваше на Хонкър фенерчето и се отдръпваше, за да избегне искрите, струящи от арматурата. И всеки път поглеждаше часовника си.
Очевидно бяха изчислили времето, за което енергийната компания ще поправи трансформатора, и май се чувстваха спокойни. Не изглеждаха нервни. Ненормални — да, но ни най-малко притеснени.
Часовникът ми беше на лявата ръка, така че можех да го поглеждам, без да безпокоя Лори, която беше закопчана за дясната ми ръка. Не че така, както се бяхме облегнали на уютните метални шкафове, щеше да подремне. Беше си съвсем будна и — това едва ли ще ви изненада — говореше.
— Иска ми се баща ми да беше клоун — изрече замечтано.
— Защо би искала да живееш с такъв намръщен човек?
— Баща ми нямаше да е намръщен клоун. Той е приятен човек, просто е безотговорен.
— Рядко е бил до теб, а?
— Винаги по следите на някое торнадо.
— Защо? — реших да попитам.
— Занимава се с преследването на всичко, което прилича на торнадо. Така си изкарва хляба — пътувайки из Средния Запад с подобрения си събърбън.
Беше 1994 година, филмът „Туистър“ излезе към 1996. Не можех да си представя, че има такава професия.
Мислех, че това е някаква измислица, и продължих шегата:
— Хващал ли е някога нещо?
— О, десетки.
— И какво ги прави, като ги хване?