Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Отиде на пръсти до водолазния склад. Беше добре подреден: права редица от резервоари двайсетици, поставени в гнезда, навити регулиращи въжета, окачени на куки, маски и плавници на спретнати купчини. Върху груба дървена маса имаше нож. Взе го и го пъхна в чантата си, подскочи при звука на връщащите се стъпки на Ферамо. Знаеше, че я грози опасността да се поддаде на страха си. Трябваше да си възвърне самоконтрола.
Стъпките приближаваха. Извика ужасена:
— Пиер? — Никакъв отговор, само звук на тежки и неравномерни крачки. Дали не беше някакъв главорез или пък наемен убиец? — Пиер? Ти ли си?
Извади ножа от чантата и го скри зад гърба си, тялото и се напрегна, готово да се защити.
— Да — прозвуча дълбокият му акцентиран глас. — Разбира се, че съм аз.
Тя си отдъхна, тялото й се отпусна. Ферамо изникна от мрака. Носеше някакъв тромав вързоп, увит в черно.
— Какво правим тук? — избухна тя. — Какви ги вършиш — водиш ме на някакво усамотено място, за да ме изоставиш и не отговаряш, като те питам ти ли си, когато вървиш с някакви особени крачки? Какво е това място? Какво правиш!
— Особени крачки ли? — Ферамо я загледа с гневно святкащи очи, после внезапно дръпна черното покривало на вързопа. На Оливия й се стори, че краката й се подгъват. Беше кофичка с лед, съдържаща бутилка шампанско и две тесни чаши.
— Виж — рече тя и сложи ръка на челото си. — Всичко това е прекрасно, но трябва ли да си толкова мелодраматичен?
— Не ми се струваш жена, която търси предсказуемост.
— Така е, но това не означава, че трябва да ме плашиш до смърт, за да ме направиш щастлива. Какво е това място?
— Пристан за лодки. Дръж — каза той и й протегна черния плат. — Може би трябваше да те предупредя, че ще пътуваме по море.
— По море? — попита тя, докато се опитваше едновременно да поеме наметката, която наистина се оказа много лека, сякаш направена от перата на рядка птица, и да скрие ножа в нея.
Той кимна към залива, където можеше да се види силуетът на яхта, плъзгаща се безшумно към сушата.
Оливия откри с облекчение, че на борда има екипаж. Ако Ферамо възнамеряваше да я убие, щеше да се погрижи това да стане без свидетели. А и шампанското щеше да е прекалено странен щрих.
Започна да се чувства малко по-спокойна, когато успя да напъха водолазния нож в чантата си под прикритието на черната свръхфина тъкан. Ферамо стоеше до нея на кърмата, заслушан в мекото пърпорене на двигателя, който ги носеше в чернотата на откритото море.
— Оливия — заговори той и й подаде чашата, — ще вдигнем ли тост за нашата вечер. За началото.
Чукна чашата си в нейната и настойчиво я загледа.
— На какво? — попита тя.
— Не помниш ли разговора ни в Маями? На покрива? Началото на нашето опознаване. — Вдигна чашата си и я пресуши. — Е, кажи ми. Ти си журналистка. Защо?
Тя се замисли за момент.
— Обичам да пиша. Обичам да пътувам. Обичам да научавам какво става.
Зачуди се дали цялото това представление не целеше да я заблуди — в един миг се чувстваше заплашена и ужасена, а в следващия — защитена и ухажвана, също като сладките приказки при правенето на кола-маска от страна на неопитна козметичка.
— И кои страни си посетила при пътуванията си?
— Е, не толкова, колкото бих искала — Южна Америка, Индия, Африка.
— Къде в Африка?
— Судан и Кения.
— Нима? Била си в Судан? И как ти се стори?
— Прекрасен. Най-чуждестранното място, което съм виждала. Беше като в „Лорънс Арабски“.
— А хората?
— Мили.
Това танцуване около опасността по време на разговора им наистина беше вълнуващо.
— А Лос Анджелис? Какво мислиш за него?
— Възхитително повърхностен.
Той се засмя.
— И само толкова?
— Неочаквано провинциален. Прилича на Южна Франция, само че с магазини.
— А тази журналистика, с която се занимаваш, тази глазура за списанията, това ли е специалността ти?
— Глазура? Никога не са ме обиждали така!
Той отново се засмя. Имаше приятен смях, малко стеснителен, сякаш вършеше нещо, което не му беше съвсем разрешено.
— Искам да бъда истинска чуждестранна кореспондентка — внезапно стана сериозна тя. — Искам да направя нещо съществено.
— „През океани“. Успя ли все пак да напишеш материал за него?
Тенорът му се беше леко променил.
— Хм — отвърна тя. — Горе-долу. Но го пуснаха в рубриката на друга журналистка.
— Това обиди ли те?
— Не. В контекста на случилото се е дреболия. А ти? Харесваш ли Л.А.?
— Интересува ме продукцията му.
— Коя по-точно? Красивите момичета с огромни изкуствени гърди?