Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Ако се опитваше да й измъкне информация, не го правеше твърде умело.
— Страхотен е, но не е от местата, където бих искала да сложа бикини. Прилича на снимачна площадка на „Спасители на плажа“. Макар че това едва ли би било проблем за теб.
— Нито за теб — отбеляза Сурая и с подчертан интерес се загледа в гърдите й. — Имаш страхотна фигурка.
Оливия нервно оправи роклята си.
— Къде отиваме?
— В апартамента на Пиер?
— А къде е той?
— На Уилшир? Та защо да не звънна на клетъчния ти телефон да се уговорим утре за пазар?
— Обади ми се в хотела — твърдо отсече Оливия. — Както казах, ще работя.
Сурая изглеждаше доста гадна, когато не получаваше каквото иска. Потънаха в неловко мълчание, докато Оливия мрачно си представяше какво я очаква: Оливия завързана гола гръб с гръб със Сурая, докато Алфонсо пъпли наоколо, облечен като бебе с гумирани гащи, а Пиер Ферамо препуска нагоре-надолу и плющи с камшик. Защо не беше си останала в хотела да си поръча вечеря в стаята?
Апартаментът на Пиер в „Уилшир Риджънси Тауърс“ беше върхът на лукса във вертикална сграда. Вратите на асансьора се отдръпнаха на деветнайсетия етаж и откриха храм на кича в бежово и златно. Огледала, златни маси, черна ониксова статуя на ягуар. Имаше само един асансьор. Тя измъкна иглата за шапка от чантата си и я стисна в ръка, като се оглеждаше за други пътища за бягство.
— Едно мартини? — предложи й Сурая и захвърли небрежно чантичката си върху квадратния диван, тапициран с бежов брокат, сякаш живееше там.
— О, не. Само една диетична кола, благодаря — изчурулика членката на отряда от момичета скаути Оливия.
Защо се държа така?, помисли си тя, като отиде до прозореца. Слънцето започваше да почервенява над планините Санта Моника и океана.
Сурая й подаде чашата и застана нелепо близо до нея.
— Красиво е, нали? — романтично замърка тя. — Не би ли искала да живееш на подобно място?
— Ооо! Мисля, че ще получа световъртеж — пошегува се добродушната Оливия и се отдръпна. — А на теб харесва ли ти?
— Човек свиква. Аз всъщност не живея тук, но…
Ха! В красивите черни очи се появи искрица тревога. Значи Сурая все пак живееше тук. Беше се издала.
— Откъде си? — попита Оливия.
— От Лос Анджелис. Защо?
Сурая вече беше нащрек.
— Стори ми се, че долових английски акцент в говора ти.
— Може да се каже, че съм със средноатлантически произход.
— Отдавна ли познаваш Пиер?
— Достатъчно. — Сурая гаврътна питието си наведнъж, отдалечи се и си взе чантичката. — Както и да е, трябва да тръгвам.
— Къде отиваш?
— Излизам. Пиер ще дойде скоро. Чувствай се като у дома си.
— Добре — съгласи се Оливия. — Чудесно! Приятна вечер.
Оливия наблюдаваше как вратите на асансьора се затварят зад Сурая, заслуша се в стона и съскането, които издаваше при слизането си надолу, докато се убеди, че си е отишла. Стана съвсем тихо, като се изключи бученето на климатика. Апартаментът или се даваше под наем на тежкари, или бе обзаведен от побъркан дизайнер. Нямаше лични вещи — никакви книги, чинии с химикалки и разни боклуци в тях, имаше само позлатени огледала, орнаменти, най-различни ониксови животни от джунглата и странни картини на жени в опасност от змии и дълги, тънки дракони. Вслуша се, стисна още по-силно иглата за шапки, а с другия юмрук чантата „Луи Вютон“. Срещу асансьора имаше коридор. Мина на пръсти по плюшения килим към него и видя редица затворени врати. С разтупкано сърце започна да си повтаря как, ако я попитат, ще твърди, че е търсила тоалетната, посегна към първата позлатена дръжка и я натисна.
Озова се в огромна спалня, чиято цяла стена представляваше прозорец. В центъра се намираше легло с балдахин, колоните му бяха оформени като дебели въжета, от двете му страни имаше тумбести лампи. И тук нямаше лични вещи. Отвори едно чекмедже и примижа, когато изскърца — беше празно. Не можа да го затвори. Беше се запънало. Изруга наум, остави го отворено и продължи да обикаля на пръсти. Банята беше просторна, цялата в огледала — ужас! — и розов мрамор. Водеше към голяма гардеробна стая, облицована с кедрови лавици и островче в центъра за вадене на дрехи. Но дрехи нямаше. Облегна се на стената и усети, че помръдва. Петсантиметров стоманен панел се плъзна безшумно и отвори врата към друга стая. Сейф? Скривалище? Лампите се запалиха. Беше по-голяма от спалнята и боядисана в бяло, нямаше прозорци и беше празна, с изключение на редица малки ориенталски килимчета, подредени до стената. Панелът тръгна да се затваря и тя импулсивно се шмугна през отвора точно преди да се затвори.