Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Освен това по пътя си видяхме, че кората от дънера на едно дърво беше одрана на дълги ивици и дълбоко разцепена. Монтгомъри ми обърна внимание върху това и каза:
— „Да не се дращи кората на Дърветата; такъв е Законът“. Доста от тях съблюдават това!
Малко по-късно срещнахме Сатира и Маймуночовека. Сатира бе проблясък на спомени за класиката от страна на Моро, лице с овчо изражение — подобно на грубия еврейски тип, гласът му напомняше хрипливо блеене, долните му крайници бяха сатанински. Когато минаха покрай нас, той гризеше черупката на някакъв шушулков плод. И двамата поздравиха Монтгомъри:
— Привет на Втория с Камшика!
— Сега има и трети с камшик — каза Монтгомъри. — Така че по-добре внимавайте.
— Той не е ли правен? — попита Маймуночовека. — Той каза, че… е бил направен.
Сатира ме изгледа любопитно.
— Третия с камшик, той, който плаче, когато влиза в морето, има слабо бяло лице.
— Той има тънък дълъг камшик — рече Монтгомъри.
— Вчера той бе окървавен и плачеше — каза Сатира.
— Ти никога не си окървавен и не плачеш. И Господаря никога не е окървавен и не плаче.
— Нещастнико! — каза Монтгомъри. — Ако не внимаваш, ти самият ще станеш окървавен и ще заплачеш.
— Той има пет пръста, той е човек с пет пръста като мен — продължи Маймуночовека.
— Хайде, Прендик — хвана ме за ръката Монтгомъри и продължихме нататък.
Сатира и Маймуночовека останаха, като ни наблюдаваха и си разменяха реплики.
— Той нищо не каза. Хората имат гласове — рече Сатира.
— Вчера ме попита кои неща се ядат — отговори Маймуночовека. — Той не знаеше.
Продължиха да разговарят съвсем тихо и чух само Сатира да се смее.
На мъртвия заек се натъкнахме, когато се връщахме. Окървавеното тяло на клетото зверче бе разкъсано на парчета, много от ребрата бяха оглозгани до кости, а гръбнакът му без съмнение беше гризан.
При тази гледка Монтгомъри спря.
— Боже — каза той и като се наведе, взе един от счупените прешлени, за да го разгледа по-отблизо. — Боже! — повтори той. — Какво означава това?
— Някое от вашите месоядни животни си е припомнило старите навици — казах аз след кратка пауза. — Целият гръбнак е изпонахапан.
Той стоеше вторачен, с пребледняло лице и изкривена устна. — Това не ми харесва — изрече бавно.
— Видях още нещо подобно — отговорих аз — в деня, когато пристигнах.
— По дяволите, наистина ли? Какво по-точно?
— Заек с откъсната глава.
— В деня, в който пристигнахте?
— В деня, в който пристигнах. В храсталака зад оградата, когато излязох вечерта. Главата му беше изцяло откъсната.
Той изсвири тихо и продължително.
— И освен това, мисля, че знам кой от вашите зверове го е сторил. Разбира се, само догадка. Преди да се натъкна на заека, видях едно от вашите изчадия да пие от потока.
— Лочеше?
— Да.
„Да не се Лочи; такъв е Законът.“ Много ги е грижа зверовете за закона, хм… когато Моро не е наоколо.
— Беше звярът, който после ме преследва.
— Разбира се — каза Монтгомъри, — точно така постъпват хищниците. След като убият, пият. Това е от вкуса на кръвта. — И попита: — Как изглеждаше звярът? Ще го познаете ли? — Той огледа наоколо, застанал разкрачен над разкъсания заешки труп, очите му зашариха между сенките и прикритията от зеленината, потайните места и засадите на гората, които ни окръжаваха.