Заговорът „Ханаан“

— Наистина — казах аз накрая. За момент нещо ми просветна, но сега бях още по-объркана.

— Удоволствие ли беше да се работи с него? — попита тя.

— Не — отговорих аз. — Той бе грубиян. Много взискателен. Ако поискаше нещо да бъде свършено, то наистина трябваше да бъде. Веднага. Не приемаше извинения. Не мисля, че някога е работил с жена адвокат.

— Опитал ли е нещо с теб?

— Не. Не беше такъв — замълчах за малко. — В това отношение беше различен. Повечето мъже адвокати, особено съдружници, се опитват. Начинът, по който те гледат, когато говорят с теб, шегите им, ръката им върху рамото ти.

— Имаш ли приятел? — попита Синди.

— Сега нямам.

— Скоро ли скъсахте?

— Преди няколко месеца.

— Мога да ти кажа — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— Ти си сложила защитна броня. Трябва много да те е наранил.

— Вярно е. — Кимнах утвърдително.

— Не се ядосвай! Те се държат като малки момчета в сладкарски магазин. Не могат да не си вземат нещо.

— А при теб как е? — попитах аз.

— При мен ли? — Синди се усмихна и поклати глава. — Все едно да работя и в празничен ден. Повярвай ми, аз се наслаждавам на нощите, когато съм сама. Далеко от тях.

Тя дръпна от новата си цигара.

— Може би, когато спра всичко това, може би тогава.

Наблюдавах възрастния мъж, който бавно плуваше кроул. Ръцете му бавно се издигаха от водата, една по една.

— Някога била ли си омъжена? — попита Синди.

Поклатих отрицателно глава.

— Как си успяла?

— Какво имаш предвид? — запитах аз.

— Ти си умна, красива, с прекрасно тяло. Сигурно се тълпят след теб.

Присвих рамене.

— Винаги е бил неподходящ мъж в подходящо време или подходящ мъж в неподходящо време.

— Не те разбирам.

— В средното училище търсех някой, който да бъде самоуверен — обясних аз. — Самоуверените ме привличаха. Трябваше да се облича леко, да говори самоуверено, да е различен от тълпата. Имаше един такъв. Предния защитник на училищния отбор по ръгби.

— Аз също имах такъв — каза Синди.

— Добре изглеждащ, великолепно тяло, малко мозък.

— И добре работеха с ръцете.

Засмяхме се и двете.

— После отиваш в колежа и ти се приисква да бъде интелектуалец — продължих аз. — Приятел за душата. Някой, с когото би могла да обсъждаш Сартър, който вярва, че Америка се управлява от тоталитарна фашистка диктатура. Знаеш този тип мъже. И тогава, след като преминеш и през този период, накрая осъзнаваш, че този, когото наистина искаш, трябва да бъде… да бъде мил.

Синди се усмихна.

— За предпочитане хубав мъж с приятна усмивка.

— Да. Хубав мъж, с великолепно тяло, който харесва поета Робърт Лоуел7.

— Ти също ли харесваш Робърт Лоуел?

— Какво означава това също? — попитах аз.

— Греъм Маршал харесваше едно от стихотворенията му.

— Вие с Маршал сте чели заедно поезия?

— Не точно. Греъм ми донесе една антология със стихотворения. Бе част от ролята му на Пигмалион. Прочете ми «За мъртвия съюз». После ми разказа за полковник Робърт Гоулд Шоу. Знаеш ли какъв е бил Шоу?

— Не много — отвърнах аз. — Знам само, че е бил бял, който е командвал полк от чернокожи войници на страната на Севера.

— Маршал ми разказа всичко за него. Интересна история е.

— Разкажи ми я — помолих аз.

— Шоу е бил бостънец, истинска синя кръв. Аристократ от Нова Англия. Когато избухнала Гражданската война, той постъпил във войската. През пролетта на 1863 година го произвели в чин полковник и го поставили начело на първия полк от чернокожи войници. Същото лято той завел чернокожите си воини на остров Фоли8. Не е ли чудно: остров Фоли. Войските на Юга атакували Форт Уагнър и полковник Шоу и черните му войници отвърнали на атаката. Шоу бил ранен, докато превземали хълма. Той достигнал до върха, забил там сабята си и умрял. Повечето от половината от войниците му загинали тогава. Погребали ги — Шоу и войниците му — в плитък окоп близо до морето. Няколко години по-късно морето отнесло окопа и всичките трупове, включително и този на Шоу.

— Не бяха ли построили паметник в негова чест в Бостън? — попитах аз.

Синди кимна.

— След като войната свършила, група бостънски граждани събрали пари, за да бъде издигнат паметник в чест на полковник Шоу и неговите войници. Отнело им почти тридесет години да го построят. Виждала съм го. Наистина е прекрасен.

Синди загаси цигарата си.

— Невероятна история е, нали?

— Да — отвърнах аз.

— По-невероятен е подаръкът, който ми направи Маршал.

— Какъв е?

— Качи се с мен горе и ще ти го покажа — каза тя, поглеждайки часовника си. — Достатъчно дълго се пекох.

— Трябва да се срещна с един приятел на обяд — обясних на Синди, докато вървяхме към асансьора. — Само приятел. От «Абът и Уиндзър». Защо не дойдеш с нас? Ще го харесаш. Наистина е симпатяга и знае почти всичко за случая.

Тя отключи вратата и ме погледна.

— Сериозна съм — потвърдих аз. — Метни си някакви дрехи и да тръгваме. Ще прекараме весело.

Синди сложи ръка на дръжката на вратата и се замисли за момент. После присви рамене и каза:

— Защо не? Може би си права.

Отиде в спалнята, развързвайки горнището на прилепналия си бански. След няколко минути се върна в дневната, облечена в лилави бикини и копринена блуза, която още не бе закопчала. Държеше в ръце картонен плакат с размерите на вестник.

— Маршал ми даде това — каза тя. — Държа го в спалнята си.

На плаката бе монтирана заглавната страница на вестник «Бостон Комонуеил» от 29 май 1863 година. Тя се състоеше от десет колони, напечатани с плътен, дребен шрифт без илюстрации.

— Не знам къде го е намерил — рече Синди, закопчавайки блузата си. — Прочети тази статия — посочи тя. — Ще си обуя едни джинси и сандали и идвам.

Статията беше напечатана в средата на страницата: