Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
Един от офицерите му се присмял:
— Големи приказки приказваш, Касий, но въпреки това те е страх от Клавдий. Признай си.
— Кой — мен да ме е страх от Клавдий? — креснал Касий. — Ако Сенатът ми каже да отида в лагера да донеса тук главата му, ще го сторя с радост. Не ви разбирам, хора. Удивлявам се, че след като цели четири години ви е управлявал един луд, сега сте готови да предадете управлението на един идиот.
Но Касий не успял да разубеди офицерите. Те напуснали Сената без нито дума повече, събрали войниците си на Форума под военните знамена и се отправили към лагера да положат клетва за вярност към мене. Сенатът, или онова, което било останало от него, сега се озовал сам и незакрилян. Всички, както ми казаха, се нахвърляли да обвиняват съседите си и всяка преструвка на преданост към загубената кауза на Републиката се изпарила. Поне един от всички да се бе показал по-смел, това щеше да е все пак нещо: нямаше да се срамувам толкова от родината си. Отдавна се съмнявах в истинността на някои от героичните предания за древен Рим, разказвани от историка Ливий, а като чух за тази сцена в Сената, започнах да изпитвам недоверие и към любимия ми пасаж, оня, в който се описва душевната сила на древните сенатори след поражението при реката Алия, когато келтите настъпвали към града и всяка надежда за отбраняване на градските стени била загубена. Ливий разказва как младежите, годни за военна служба, заедно с жените и децата се оттеглили в крепостта, след като се запасили с храна и оръжие, решени да я отстояват до последен дъх. Но старците, които щели да бъдат само пречка за обсадените, останали долу и изчакали смъртта си, облечени в сенаторските си одежди, седнали в столовете, стиснали в ръце жезлите си от слонова кост. Когато бях още момче, старият Атенодор ме бе накарал да науча всичко това наизуст и досега не съм го забравил:
„Преддверията на патрициите били разтворени и нашествениците се взирали с дълбоко изумление в хората, насядали пред портите, удивени не само от свръхчовешката тържественост на одеждите и украшенията им, но и от царствената им осанка и спокойното изражение на лицата им: изглеждали като същински богове. Тъй стояли те удивени, като пред безбройни божествени статуи, докато, както разправя легендата, един от тях взел внимателно да глади брадата на един патриций, на име Марк Папирий — брадите в ония времена се носели много дълги, — който станал и го ударил по главата с жезъла си от слонова кост. Възхищението отстъпило на гнева и Марк Папирий бил първият от патрициите, който загинал. Останалите били изклани, както си седели на столовете.“
Няма спор — Ливий беше чудесен писател. Той пишеше, за да убеди хората в стойностите на добродетелта с помощта на вдъхновяващи, макар и неверни исторически разкази за величието на Рим в древни времена. Но не, казах си, все пак той не бе успял докрай да ги убеди.
Сега дори Касий, Луп и Тигъра започнали да се карат. Тигъра се кълнял, че предпочита да се самоубие, отколкото да се унижи да ме поздрави като император и да види връщането на робията. Касий рекъл:
— Сам не вярваш в това, което казваш; а и още не му е дошло времето да се говори така.
Тигъра викнал разгневено:
— И ти ли, Касий Херея? Нима ще ни изоставиш сега? Май че твърде много обичаш собствения си живот. Перчиш се, че ти си бил замислил цялото убийство, но кой всъщност нанесе първия удар — ти или аз?
— Аз — смело отвърнал Касий, — и го ударих отпред, а не откъм гърба. Колкото до това, че съм си обичал живота — та кой освен един глупак не го обича? В никакъв случай не ще си дам живота безполезно. Да бях последвал примера на Вар през оня ден в Тевтобургския лес, преди повече от трийсет години — да бях се самоубил, защото всяка надежда изглеждаше загубена, кой тогава щеше да изведе осемдесетте оцелели войници и да задържи германците, докато пристигне Тиберий с армията си? Не, в оня ден аз обичах живота. А и сега е твърде вероятно Клавдий да реши в последна сметка да се откаже от монархията. В отговора му се долавяше подобно намерение: той е такъв идиот, че може да направи всичко, а е и нервен като котка. Докато не знам със сигурност, че не ще го стори, ще продължавам да живея.
Междувременно сенаторите се разотишли и Касий, Луп и Тигъра останали да се карат в пустото преддверие. Когато Касий се извърнал и видял, че са сами, избухнал в силен смях:
— Смешно е не друг, а ние да се караме — казал той. — Тигре, ела да закусим. И ти, Лупе! Хайде, Лупе!
И аз закусвах, след като бях подремнал едва един час, когато ме уведомиха, че консулите и непримиримите републикаци-сенатори, които присъствували на среднощното съвещание, сега са пристигнали в лагера, за да ми засвидетелствуват своето уважение и да поднесат поздравленията си. Офицерите изказаха задоволството си с ироничната забележка: „Дошли са твърде рано, нека почакат.“ Безсънието ме бе направило много раздразнителен. Заявих, че лично аз не съм в настроение да ги приема: обичам хора, които твърдо отстояват своето мнение. Опитах се да забравя за сенаторите и продължих да закусвам. Ала Ирод, който като че се намираше навсякъде през тези два съдбоносни дни. спаси живота им. Германците, които бяха пияни и свадливи, пипнали своите асъгаи и вече се канели да ги убият, а ония се били свлекли на колене и молели за пощада. Преторианците не се и опитали да се намесят; Ирод се принудил да си послужи с името ми, за да накара, германците да се осъзнаят. Той влезе в стаята, където закусвах, веднага щом отвел спасените сенатори на безопасно място, и викна заплашително: