Последната нощ на „Титаник“
- Автор: Лорд Уолтер
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Последната нощ на „Титаник“». Краткое содержание книги:
В малкия свят на приказно богатите цареше удивителна интимност. Когато се сблъскваха — или на пирамидите (любимото им място), или на регатата Кауз, или край изворите на Баден-Баден, — в очите им нямаше и искрица изненада. Идваха им едни и същи идеи по едно и също време и една такава идея бе първия рейс на най-големия кораб в света.
Пътуването с „Титаник“ бе не океански преход, а нещо като нов съюз за тях. Това очарова г-жа Хенри Б. Харис — съпруга на театрален продуцент, която не беше част от техния свят. Даже след двадесет години тя си спомняше с благоговение: „На кораба цареше атмосфера на приятелство, каквато при други пътувания нямаше. Никой не гледаше списъка на пътниците, за да определи положението им в обществото. Всички се срещаха на палубата като на голямо парти.“
Тази група познаваше екипажа така, както се познаваха помежду си. Имаше обичай да се пресича океанът с определени с капитани, а не толкова с определени кораби и в това отношение капитан Смит имаше личен чар, който го правеше безценен за „Уайт Стар Лайн“. Капитанът се отплащаше на патронажа с малки услуги и привилегии, които ги караха да идват отново. През последната нощ Джон Джейкъб Астор научи лошата новина направо от капитан Смит, преди общата тревога, а другите научиха от него. Те уважиха дадената им привилегия. Никой не се възползва от доверието на капитана — от групата почти никой не се спаси.
Стюардите и сервитьорите бяха също така близки с тази група. Те много често се грижеха за едни и същи пасажери. Познаваха техните желания. Всяка вечер стюардът Семюъл Ечиз влизаше в А-36 и поставяше дрехите на Томас Андрюз, така както самия той обичаше. След това, в 18:45, се връщаше и му помагаше да се облече. Подобни неща ставаха по целия кораб.
И когато „Титаник“ потъваше, стюардът Ечиз с истинска привързаност накара г-н Гъгенхейм да си облече пуловера… стюардът Крофорд завърза връзките на обувките на г-н Стюарт… вторият стюард Дод предупреди Джон Б. Тейър, че жена му е още на борда, дълго след като той мислеше, че е заминала. В същия дух на обич и привързаност стюардът от ресторанта Рей наблъска Уошингтън Додж в лодка № 13 — той беше убедил семейство Додж да направят този рейс с „Титаник“ и чувстваше, че трябва на всяка цена да ги изпроводи.
Групата се отплащаше за тази лоялност с близост и обич, каквато не оказваха дори на добре познати спътници. В последните часове на „Титаник“ мъже като Бен Гъгенхейм и Мартин Ротшилд получиха много по-голяма подкрепа от своите стюарди, отколкото от другите пътници.
„Титаник“ някак си спусна завесата върху този начин на живот. Никога повече не беше същото. За това се погрижиха: първо — войната, след това — данъчната система.
С този загубен свят си отидоха и някои предразсъдъци — особено твърдото и на висок глас поддържано мнение за превъзходство на англосаксонската смелост. За оцелелите пътници и членове на екипажа всички промъкнали се по необичаен път в лодките хора бяха китайци или японци, всички, които скачаха от палубата — арменци, французи или италианци.
— Имаше мъже — декларира стюардът Кроу пред американското следствие, — вероятно италианци или от друга нация, но не американци или англичани, които се опитаха да похитят лодките.
Единствено, стюардът Кроу не беше чул никой от нападателите да говори и нямаше представа какви бяха те. По време на следствието нещата придобиха накрая толкова лош характер, че италианския посланик поиска (и получи) извинение от петия помощник Лоу за употреба на думата италианец като синоним на страхливец.
В противовес на това англосаксонската кръв никога не правеше нещо лошо. Когато Брайд описа как огнярят бе атакувал Филипс, някои вестници за по-голям ефект го изкараха негър. В статията под заглавие „Загинаха желани емигранти“ нюйоркския „Сън“ посочи, че са загинали 78 финландци, които са могли да принесат на страната значителна полза.
Заедно с предразсъдъците обаче си отидоха и някои благородни инстинкти. Ще продължава да има смели мъже, но по по-различен начин. Тези мъже от „Титаник“ покоряваха — имаше нещо много хубаво във факта, че Бен Гъгенхейм се преоблече във вечерно облекло… че като махаше на г-жа Греъм, Хауард Кейс предварително захвърли цигарата си… че полковник Грейси бягаше задъхан по палубите в търсене на г-жа Кенеди — галантен, но безрезултатен жест. Днес никой не си позволява тези малки прояви на кавалерство, но през онази нощ ги имаше.
Изчезна обаче и свързаната с благородния произход гордост. По време на мъчителните дни на несигурност в Ню Йорк членовете на семействата Астор, Гъгенхейм и други не чакаха до телефоните, не изпращаха приятели и адвокати до офисите на „Уайт Стар Лайн“. Те отиваха сами. Не само защото чувстваха, че така ще получат по-надеждна информация, но защото се считаха лично задължени.