Последната нощ на „Титаник“
- Автор: Лорд Уолтер
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Последната нощ на „Титаник“». Краткое содержание книги:
Самите пътници от трета класа не се интересуваха от това. Те приемаха класовото разделение като нещо нормално. Олаус Абелзет даже приемаше качването на лодъчната палуба като обичайна привилегия на първа и втора класа… дори когато корабът потъваше. Той бе доволен, че го допуснаха да стои на палубата.
Изгряваше нова ера и от тази нощ нататък пътниците, които пътуваха в трета класа, никога не приемаха нещата така философски.
Напротив, специалното положение на първа класа се приемаше за последен път така безапелационно. Когато през 1908 година потъна лайнерът на „Уайт Стар“ „Рипъблик“, капитан Силби каза на влизащите в лодката пасажери: „Помнете! Жените и децата са първи, след това кабина № 1 и така нататък“. На „Титаник“ нямаше такова правило, но неговата концепция все още беше залегнала в ума на обществото и в самото начало пресата се стремеше да предпази пътника от първа класа от какъвто и да е критицизъм. Щом се разчу, че Исмей е спасен, нюйоркския „Сън“ побърза да обяви: „Исмей се държа като изключителен кавалер… никой не знае как г-н Исмей е попаднал в лодка; предполага се, че е искал лично да изложи случилото се пред своята Компания“.
Никога повече първа класа няма да бъде така добре защитавана. Всъщност почти мигновено махалото се завъртя на другата страна. След няколко дни Исмей бе подложен на публичен присмех. След една година изтъкната дама от спасените се разведе със своя съпруг, защото носещите се слухове той случайно бил спасен. Много ценно наследство от хората на „Титаник“ остана новосъздадения стандарт за поведението на изтъкнати личности в моменти на стрес.
До това време всичко бе по-просто. „Титаник“ за последен път стана център на преклонението на обикновените хора пред богатството и изтъкнатите личности. В 1912 година нямаше филмови, радио и телевизионни звезди; спортните светила бяха още бледи, събиранията в кафетата напълно непознати. Обществения живот зависеше от изтъкнати в социално отношение личности, които да предадат допълнителен блясък в сивото ежедневие.
Пресата активно подкрепяше и използваше този интерес към висшето общество.
Когато „Титаник“ отплава, нюйоркският „Таймс“ изброи именитите пътници на първа страница. На 16 април, след неговото потъване, нюйоркският „Америкън“ съобщи новината в уводна статия, посветена почти изцяло на Джон Джейкъб Астор; в края бе споменато, че са загинали още 1800 души.
В същия тон на 18 април „Сън“ отрази застрахователните аспекти на трагедията. По-голямата част от статията се отнасяше за бисерите на г-жа Уайдънър.
Никога вече утвърденото благосъстояние няма да занимава умовете на хората така щателно. От друга страна, голямото богатство няма да прави такова силно впечатление. За Джон Джейкъб Астор бе дребна работа да похарчи 800 долара за плетена риза, която един търговец в Куинзтаун продаваше на борда на „Титаник“ по време на неговия кратък престой. За семейство Райърсън нямаше нищо необикновено в това да пътуват с 16-те сандъка багаж. 190-те семейства в първа класа се обслужваха от 23 персонални прислужници, 8 пажа и многобройни дойки и гувернантки извън числото на стотиците стюарди и стюардеси. Тези лични прислужници си имаха собствен салон на палуба В, така че никой не беше застрашен от смущението да започне разговор с красив непознат само за да открие, че той е просто драгоманът на Хенри Слипър Харпър.
Или да вземем пристигането на спасените в Ню Йорк. Г-жа Астор бе посрещната от два автомобила, возещи двама доктори, опитна медицинска сестра, секретар и Винсент Астор. Г-жа Джордж Уайдънър не бе посрещната от автомобил, но за нея имаше специален влак, състоящ се от частен пулман, друг вагон за баласт и локомотив. Г-жа Чарлс Хейс също бе посрещната от специален влак, включващ два частни вагона и два фургона.
Посрещането бе в съответствие с начина на живот на хора, които могат да си позволят плащането на 4 350 долара през 1912 година за луксозна кабина-апартамент. Тези апартаменти имаха даже частна палуба за разходки, за която на всеки фут се плащаше по 40 долара само за 6 дни.
Разбира се, този начин на живот не бе във възможностите на всеки — на Харолд Брайд, който печелеше 20 долара на месец, му биха били необходими 18 години, за да заработи пари, осигуряващи му пресичане на океана в същия стил, и тези, които се радваха на това постепенно бяха отнесени към малка, добре споена група, която като че ли изчезна заедно с „Титаник“.