Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Ага Сибил?
— Да.
— „Сибил“ означава „мустак“. Това истинското му име ли е, или го наричат така, може би, само заради неговите мустаци?
— Вероятно е последното, защото той има мустак, какъвто друг не съм виждал. Аз стоя настрана от търговските сделки. С най-голямо удоволствие ги предоставям на Педехр. Той може да ти даде сведения, ако искаш.
Изцяло от само себе си се разбира, че бе желателно да узная нещо възможно по-определено за търговеца. Ето защо попитах шейха:
— Знаеш ли как стоят нещата при този ага Сибил?
— Нямам навика да правя пазарлъци с хора, които не познавам. Той е богат, много богат, но честен и скромен.
— Има ли деца?
— Една дъщеря и двама внуци.
— Внуците деца на тази дъщеря ли са?
— Да.
— Само ако им знаеше имената!
— Знам ги, защото, когато отивам в Исфахан, обикновено съм техен гост. Дъщерята се казва Елмаз. Мъжът й е бил турски офицер, разстрелян в Дамаск. Нейният син, който днес е при нас със своя дядо, се казва Икбал, а дъщеря й — Сефа.
— Дъщерята задомена ли е?
— Не. Иска да си остане в къщата на ага Сибил.
— Как е станало, че дъщерята на един персийски търговец в Исфахан е била жена на турски офицер в Дамаск? Последният вероятно е бил сунит, докато тя е шиитка!
— В кръга на семейството, мисля, чух, че преди туй той бил даже християнин. Ако не се лъжа, бил родом от страната, наричана Лехистан[16]. Запознал се е с търговеца в Палестина, където този живеел по онова време. Като се оженил после за дъщеря му, отишъл в Дамаск. Ага Сибил се изселил заедно с тях. При голямото гонение на християните там семейството било сполетяло от голямо нещастие. Офицерът бил разстрелян за неподчинение. Ага Сибил бил напълно ограбен и като шиит трябвало да бяга. Успял да се измъкне с дъщерята и децата й в Персия, където захванал нова търговия и с трудолюбие и честност стигнал до сегашното си състояние. Твоите очи блестят, ефенди. Защо? Може би вече ти е известно нещо от това, което разказах?
— Да — отговорих, като тръгнах напред-назад из стаята с радостна възбуда.
— Какво? Или за кого?
— За кого? За офицера.
— Познавал си го, преди да бъде разстрелян?
— Не, а след разстрела.
— Значи си видял неговия труп?
— Труп? Хм-м! Да! Защото той действително беше труп. Но аз говорих с разстреляния.
— Машаллах! Та мъртвите вече не говорят.
— От време на време все пак! Особено разстреляни, които не са получили куршум!
— Не са получили… куршум…? Ефенди, сигурно се шегуваш!
— Говоря с най-голяма сериозност. Приказвах с мъртвия и вие двамата също го знаете.
— Ние…? Нещо не съм наясно!
— Нали ви разказах за онзи стар бинбаши от Багдад, дето стана после миралай!
— Действително. При когото си живял и който е бил пленен от сефира?
— Същият! Той сега ви е двоен познайник, защото го знаете, първо, от мен и, второ, от търговеца ага Сибил. Сега дори съм убеден, че ще го опознаете и лично. Той е именно офицерът, разстрелян навремето в Дамаск.
Педехр подскочи от мястото си, сякаш беше запратен нагоре от мощна невидима пружина.
— Християнинът, за когото толкова много са плакали? — извика. — Сунитът, на когото шиитите са останали верни, макар да е умрял? Мъжът, който е бил оплакван от своята жена? Бащата, когото неговите дъщери и до днес обичат, макар и да не си го спомнят? Той не е мъртъв? Той е още жив? Той също е останал верен на всички, всички тях верен, макар да е отишъл в друга страна? Ефенди, това едва ли е за вярване! Знам, че не лъжеш, но те моля да разкажеш как е станало!
— Да. Искам и трябва да ви разкажа. Няма да ви карам да чакате, докато сам той се появи, за да ви докаже, че когато Бог пожелае, смъртта е само едно празно сказание. Седнете си пак на местата и слушайте какво ще ви разкажа!
Тъй като бях научил вече всичко останало за стария митничарски бинбаши, сега бе необходимо да разправя само онова, което той бе споделил с мен за своите семейни отношения. След това описах неговата скръб по изгубените и накрая споменах усилията си да събудя у него надежда, че те може би все пак са още живи. Устад стана от мястото си, бавно събра ръце. Дълбоко вдишване повдигна гърдите му. После каза:
— Ти си говорил на този твой приятел за възкресение на покойници и ние сме призвани да приведем на дело това възкресение. На мен също е известен един такъв покойник. Той от мнозина беше смятан за мъртъв. Те мислят сега, че е отишъл в друга страна. Какво мислиш ти за него, ефенди? Нали знаеш кого имам предвид!
16
Лехистан — Полша — б.а.