Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Ах… ри… ман… мир… за…! — въздъхна после. — Кой от двама ни е ясновидецът, ефенди? Когато стоях днес пред вас и слушах този глас, чиято имитация сега толкова измамливо ти се удаде, в мен се породиха стари, далечни, далечни картини. Една сянка излезе от мен и тръгна далеч през тези мои любими планини. В Запада пристигнала, тя се изправи, за да приеме фигура, цветове и жест. Разпознах тази фигура. Това бях аз, лицето беше моето! Но ето че то започна да се преобразява. Възприемаше други контури и други черти, а когато метаморфозата бе завършена, като кой стоях аз тогава там? Като Ахриман, като Ахриман мирза, който в този миг говореше в моята джемма. Дали тази изплувала от моето минало сянка не беше приела тук в настоящето човешки облик, та най-сетне, най-сетне да стигна до озарението на кого дължах стремглавия срив на моя жизнен път? Кой ме тръшна тогава? Кой ми внуши мисълта да побягна? Ти каза, ефенди, че това не бил животът, а моята собствена сянка. Аз толкова често, толкова често я бях виждал, но така и никога не я разпознах. Днес най-сетне тя ми показа своя лик. Днес тя беше Ахриман, духовният „светоразрушител“, който се поменува от низките стремежи на сляпата маса, за да унищожава всичко, що му е омразно.
— Много добре — рекох. — Видял си когото трябва!
— И ти ли мислиш така? Мирзата с фалшиво бляскащите накити? Духът на имитираните скъпоценни камъни, с чието искрене прави впечатление на тълпата? Благонамереният лъстив демократ, а в действителност противен демагог? Верният радетел за обществен просперитет, който обаче се стреми само към своя собствен? Винаги готовият за помощ родолюбец, но който стъпква душата на своя народ с егоистични кроежи? Общопризнатият враг и съдник на всяка лъжа, но който веднага щом му отърва, я развъжда тъкмо в своите обори? Аз отдавна вече трябваше да съм го видял и те моля, ефенди, отбележи си го!
Направих, без да отговоря, неволно движение с ръка, което го подтикна към въпроса:
— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш с този жест? Аз мислех, наистина, че си го видял за първи път при мене, но ти толкова често си бил в източните страни, та е възможно да си го срещал и по-рано.
— В източните страни? — засмях се аз. — Не, не! Аз също го познавам; повече не мога да кажа. Ти го обрисува добре. Като те слуша човек как говориш, изобщо не може да се заблуди. А сега и аз трябва да те питам нещо. Днес ти му прости. По каква причина?
— Простил? Аз? Как тъй?
— Разправи му онази приказка от „Хиляда и един ден“, в която Дявола става блажен. Откъде взе тази поетична творба, че и Преизподнята се въздига пред човечността до Небето?
— Опрощението е по-благородно от отмъщението. Не го ли знаеш, ефенди?
— Зная го. Но пред опрощението трябва да върви разкаянието. Това е Божи порядък! Аз също съм съгрешавал, много съгрешавал. Когато осъзнах това, се разкаях и покаях. Бях само един човек, значи можех да бъда извинен. Аз прощавам с удоволствие, с най-голямо удоволствие, защото и на мен е било простено. Но аз не съм Бог, който може да променя своя порядък. Трябва ли аз самият да се разкайвам, а моята сянка — не? Казвам ти, аз щях да му разправя една съвсем друга приказка, не от „Хиляда и една нощ“ и не от „Хиляда и един ден“, а онзи великолепен край от „Хиляда и един глупака“, в който султанът отрежда всички те да бъдат запрени при виещите и танцуващи дервиши!
Той дълго гледа замислено в земята. После каза, някак си извинително:
— А любовта, ефенди, твоята християнска любов?!
— Стига, Устад? Не се обръщай към моята, нали си имаш своята! Истинската християнска любов не знае нищо за безхарактерността и за безполезния разнежен унес! Тя не се хвърля като продажна жена в обятията на всяко недостойно лекомислие. Тя не се смее и усмихва през целия ден. Тя е сериозно небесно чадо. Трябва да изпълнява Божията воля. Знае много добре какво има да върши. В едната си ръка носи Книгата на милостта, в другата Книгата на наказанието. Човекът може да избира. Разкаянието ликува; Дяволът трепери. Но за глупците няма нито възнаграждение, нито наказание. Без да ги удостои с отговор, тя ги оставя да брътвят и дава права на султана, който ги кара да вият и танцуват пред целия свят в нейните „Хиляда и една приказки“!
— Така, така ли изглежда твоята любов? — попита той. — Според мен Бог оставя своето слънце да грее над праведни и неправедни!
— Слънцето там горе, небесното тяло, да. Той дори дава на неправедния всичко, от което се нуждае за земния живот. Но като върши това в своята доброта, той избягва да го прилага в справедливостта си по отношение другия живот. Знае, че тогава всички неправедни биха изпълнили Небето, за да не пуснат праведните да влязат! Според твоята любима теория Небето бързо ще се превърне в пъкъл, но не Пъкълът в небе. Логичната последица е, че всичко добро ще изчезне и Бог би трябвало да се превърне в дявол. Нашата Библия не без причина говори за червея, който никога не умира, за огъня, който никога не угасва, и за мястото, където се вие и се трака със зъби. Като допускаш в своята приказка Пъкълът да стане блажен, ти отменяш горните страдания за онези окаяни създания, които той е подвел… Да не би това да е съдържанието на книгите, които си писал? Усвоил си онази „Божия“ и „християнска“ любов, която опрощава наказанието на всеки виновен само за да не стои празно небето на Бога? Бил си огласител на онова неразсъждаващо милосърдие, което щади злите, та да могат те толкова по-немилостиво да се отнасят с добрите? Проповядвал си онова псевдобожие търпение, което позволява на бурена да избуи, додето задуши пшеницата? Ако ми отговориш с „да“ на тези въпроси, значи си отглеждал греха и порока, самомнителността и лицемерието и не бива да се учудваш, че в крайна сметка и сам си бил овладян от тези твои сенки! Ти си се застъпвал за християнската слабост, но не за християнската любов! Ти си пренесъл тази слабост от собствения си живот в практиката и си се превърнал в тръстика, която се скършва, когато вече не може да се приведе по-ниско! Вярвал си, че си призван да…