Пирамидата на бог Слънце

Дръжката беше лакирана в черно. На едно място лакът се бе олющил и видях светла ламарина. Значи беше куха. Топчето беше масивно и тежко, очевидно излято от олово. Опитах се да го развъртя. Ставаше. Когато го махнах, кухината се разкри. Вътре бе пъхнато нещо тъмно. Извадих го. Беше черна коприна, навита на плътно руло. Разгънах го. Три дупки! За устата и очите! Четири шнура, за да се връзва зад ушите и на тила.

— Какво е това? — попитах, като сложих коприната на лицето.

— Маска! — извика Педехр.

— Да, маска! — потвърди Устад.

— А за кого предполагах, че със сигурност се явява маскиран пред своите педерахи?

— За Емир-и-Силлан — отговори последният.

— Намерена във вторник! А кога е „денят на заплатата“, за който спомена Педер-и-Бахарат?

— Понеделник.

— В какъв ден лекарят от Хамадан не е искал да остане при вас?

— Един понеделник вечерта.

— В какъв ден са се натъкнали хората ви на търговеца на антики с навехнатия крак?

— Един вторник заранта.

— Устад! Педехр! И сега ли все още сте слепи?

Те не отговориха. Погледнаха ме в лицето, вцепенени от изумление.

— Все още ли не вярвате, че никакъв силл не е идвал при вас? — Продължих. — О, нещата даже са още по-лоши, отколкото предполагах!

— Още по-лоши? — повтори думите ми Устад.

— Да! За съжаление! Три понеделника, три понеделника! Помислете върху това!

— Говори по-ясно! — прикани ме той.

— По-ясно? Та нали понеделникът е определен за събранието на педерахн!

— Ходех! Ходех! — почти изкряска той. — На каква мисъл искаш да ме наведеш! Невъзможно е да я възприема и би било безумие да я изрека!

— И въпреки това трябва, трябва и трябва да бъде изречена! Ако вие не смеете, ще го сторя аз. Силлан не само са били при вас, а те най-редовно си идват тук. Да, главатарите на силлан, наричани педерахн, си провеждат своите сбирки в „понеделника на заплатата“ тук на ваша територия — вероятно в руините, където е бил намерен този камшик!

Изобщо не може да се опише въздействието от тези думи! Двамата сякаш бяха напълно онемели.

— И на тези събрания Княза на Сенките има навика да се явява лично! — продължих аз. — Той е бил тук. Той никога не показва своето лице. Носел е тази маска. Камшикът е негов. Дали го е изгубил, или забравил, все едно. Поради тъмнината не го е намерил, а посред бял ден не е можел да се размотава, защото сте щели да го видите. Лекарят от Хамадан на кон ли дойде при вас?

— Не. Когато са го срещнали, е бил пеша — отговори Педехр смутено.

— Но той не може да е извървял дългия път от Хамадан дотук!

— Наистина. Той имаше кон.

— Къде?

— Беше го вързал за колче далеч пред дуара на езерния бряг.

— Предполагам, че търговецът на антики също е имал такъв?

— Да.

— Къде?

— На същото място.

— Помислих си го! И това не ви се стори странно?

— Не можеше ли да бъде сметнато за случайност?

— Случайност! Та случайност изобщо няма. Всичко, което се случва, става по определени причини или по определена воля. Но воля и причини изключват всяка случайност. Това хората най-сетне би трябвало да осъзнаят! И дори да вярваш в съществуването на случайност, то в тези два случая за такава изобщо не може да става дума. Никой не си крие случайно коня, а преднамерено, та да не го видят. Когато педерахн идват, първата им работа след една такава езда е да напоят конете си. Ето защо слизат при езерото, вероятно все на едно и също място. Ще трябва да го видя.