Пирамидата на бог Слънце

— Не — призна той.

— Още не? Неговата кръв трябва да бъде пролята тук, при вас!

— Ефенди! — подскочи той.

— Моля ви да не се стряскате! — продължих аз. — Тая работа сигурно е била решена другояче. Когато Емир-и-Силлан е заповядал Джафар мирза да умре, не е знаел, че ще прекара този ден при вас.

— При нас… тук, при нас? — попитаха двамата като с един глас.

— Да, тук, в дуара на джамикуните!

— Емир-и-Силлан? — извика Устад.

— Той самият? — пригласи Педехр.

— Той самият! — потвърдих аз. — Ще дойде със своя палач.

— Но този е тук! Нали го хванахме! — подметна Устад. — Забрави ли, че Мултасим е палачът? Нашият пленник, или по-точно твоят пленник, на когото ще убиеш желанието да се явява някога пак тук!

— Да му убия желанието? Това ще бъде най-голямата грешка, която бих могъл да извърша в качеството си на ваш приятел! Ако днес или утре река да му посегна, то може би още вдругиден ще ви се изсипе цял рояк Сенки, които ще съм ви докарал с моето деяние! Ние искаме да унищожим враговете, но не да призоваваме нови!

— Да не би да се каниш да го пуснеш да си върви? — попита Педехр.

— Да — признах.

— Да освободиш Палача, който трябва да убие Джафар мирза? Размисли, ефенди! — извика той предупредително.

— Размислил съм!

Тогава Устад каза с успокоителен тон на Педехр:

— Забравяш едно. Мултасим не е получил писмото. Той следователно не знае какво иска Емир-и-Силлан и значи няма как да го извърши.

— Лъжеш се? — намесих се аз. — Той ще получи писмото.

— От кого?

— От нас. Макар и не директно.

Двамата утихнаха. Ето защо вдигнах приятелски предупредителен пръст и казах:

— Педехр, Педехр! Ти само преди малко ме смяташе за разсъдлив, а сега ме гледаш, сякаш съвсем си забравил, че „си имам своите причини“! Вие минахте заедно с мен през цялото писмо, а очите ви все още не са отворени. Виждам как буквално се ужасявате при мисълта, че Емир-и-Силлан може да дойде тук. И защо? Та той нали вече е бил тук.

— Кога? — запита Устад с тон на неверие.

— Тайно може би често. А съвсем открито — днес.

— Днес…? Кога? Къде? Как?

— С персийците. Той нали е персиец.

— Ефенди, не знам какво да кажа!

— Не казвай нищо, а търси!

— Къде?

— В това писмо и в речите, които бяха държани при нас. Човек трябва да се научи да вижда и чува не само телесно, а и духовно!

— Аз не виждам нищо и не чувам нищо!

— Имам предвид тона, с който е написано това писмо и бе държана онази реч. Сега ще го чуеш още веднъж. Убеден съм, че после веднага ще ми кажеш името на Емир-и-Силлан.

Вдигнах високо листа с лявата ръка и го прочетох по възнамерявания начин, имитирайки с десницата наблюдаваните днес безкрайно самоуверени жестове. Едва бе излязла последната дума от устните ми, Педехр се провикна:

— Мирзата, мирзата, цял-целеничък!

А Устад пое дълбоко дъх. Очите му сякаш бяха станали по-големи. Гледаха през отворената врата навън в нощта, точно с онзи поглед, който бе отправил в незримата далечина, когато бе стоял днес пред Джемма под дървото.