Последният довод на кралете [bg]

Отзад имаше още каруци, разтеглени в дълга, бавна колона и натоварени с хора, храна, дрехи, оръжие и всичко останало, необходимо за воденето на война. Всичките каруци имаха окачени в предните им части газови лампи. Над долината се спускаше здрач и подскачащата линия от светлинките им очертаваше виещия се нагоре по склона път през гората.

Логън се обърна и погледна скупчените в предната част на каруцата младоци. Бяха девет, подскачаха и се люшкаха в такт с тръскането на колелетата и полагаха всички усилия да стоят колкото може далеч от него.

— Виждал ли си някога подобни белези? — промърмори един, без да се замисли, че Логън може да разбира езика им.

— Всъщност кой е тоя?

— Знам ли. Северняк, предполагам.

— Виждам, че е северняк, глупако. Имах предвид какво прави тук с нас?

— Може би е съгледвач.

— Бая едро е копелето за съгледвач, не мислиш ли?

Вътрешно развеселен, Логън отново обърна очи към дърветата. Усещаше хладния ветрец в лицето си, надушваше мъглата, пръстта, студа, влагата във въздуха. Никога не си бе и помислял, че някога ще се радва да се върне обратно в Севера. Приятно беше усещането, след толкова време в непознатото, отново да е на място, където знаеше всички правила.

Устроиха си лагер край пътя, той и другите девет. Една от многото групички, част от дългата верига, насядали близо до каруцата си. По средата гореше огън, на него вреше и изпускаше приятен аромат тенджера, а деветте момчета от Съюза седяха от другата страна. Логън ги наблюдаваше, докато разбъркваха яхнията на огъня, слуша ги, докато си говореха за дома, за това, което ги чакаше, за това, колко дълго може да се проточи пребиваването им в Севера.

Накрая един от тях взе да разсипва храната по купи и да ги подава на другарите си. След като се погрижи за всеки един от своите, погледна към Логън и напълни една купа за него. Приближи се предпазливо, сякаш вървеше към клетката на гладен вълк.

— Ъ… — Той протегна купата напред в изпъната ръка. — Яхния? — Отвори уста и взе да сочи в нея със свободната си ръка.

— Благодаря, приятел — каза Логън, докато поемаше купата от ръката му. — Знам къде отива храната.

Момчетата се спогледаха разтревожено. На огрените им в жълто от огъня лица се изписа подозрение от факта, че той говореше езика им.

— Говориш общия, а? Ама веднъж не продума през целия път?

— От опит знам, че е по-добре да изглеждаш по-малко, отколкото си.

— Щом казваш — съгласи се онзи, който му подаде купата. — Как ти е името тогава?