Аз, вещицата

— Това бързо ми стана ясно. Но отначало така ми изглеждаше. Професорите в Оксфорд представят историята като подреден разказ с начало, среда и край. Всичко изглежда логично и неизбежно. Зарибих се и ето ме. Никоя друга дисциплина не ме интересува. Станах историк и никога не съм съжалявала за решението си.

— Дори след като проумя, че човешките същества от миналото и настоящето не постъпват според логиката?

— Историята стана още по-голямо предизвикателство, когато престана да бъде подредена. Всеки път, когато взимам в ръце книга или документ от миналото, влизам в схватка с хора, живели преди стотици години. Те имат своите тайни и мании — все неща, които не могат или не искат да разкрият. Моята работа е да ги разбуля и обясня.

— Ами ако не успееш? Ако не подлежат на обяснение?

— Това никога не ми се е случвало — отвърнах, след като помислих над въпроса му. — Поне така ми се струва. От теб се иска само да си добър слушател. Никой не желае да крие тайни в себе си, дори и мъртвите. Хората оставят сламки навсякъде и ако внимаваш, можеш да подредиш мозайката.

— Значи за теб да си историк е като да си детектив — отбеляза той.

— Да. Но с много по-малки залози. — Облегнах се назад, мислейки си, че разпитът е приключил.

— Но защо история на науката? — продължи той.

— Предизвикателството на великите умове! — Опитах се да не звуча лицемерно и да не повишавам гласа си в края на изречението, все едно задавам въпрос, но се провалих и в двете.

Клермон наведе глава и започна бавно да разглобява замъка, който бе построил.

Здравият разум ми подсказваше да си мълча, но възлите на собствените ми тайни започнаха да се разхлабват.

— Исках да разбера защо хората са създали мироглед, в който има толкова малко магия — добавих изведнъж. — Да проумея как са успели да убедят сами себе си, че магията не е от значение.

Хладните сиви очи на вампира се впиха в моите.

— И разбра ли?

— И да, и не. — Поколебах се. — Разбрах логиката им, видях как хиляди експериментални учени са се опитали да погубят вярата, че светът е необяснимо и магическо място. Но в крайна сметка не са успели. Магията така и не е била унищожена. Тя тихо е очаквала хората да се завърнат при нея, когато открият, че науката не им е достатъчна.

— И така стигаме до алхимията — каза той.

— Не — възразих аз. — Алхимията е една от най-ранните форми на експериментална наука.

— Може би. Но нали не вярваш, че в алхимията няма никаква магия? — Матю звучеше убедително. — Чел съм трудовете ти. Дори и ти не можеш да избягаш напълно от нея.

— Значи е наука, примесена с магия. Или магия, примесена с наука, ако предпочиташ.

— А ти кое предпочиташ?

— Не съм сигурна — отвърнах отбранително.

— Благодаря. — По погледа му ми стана ясно, че разбира колко ми е трудно да говоря за това.

— За нищо. Или поне така си мисля. — Отметнах косата от очите си, чувствах се малко разтреперана. — Може ли да те питам още нещо? — Изглеждаше нащрек, но въпреки това кимна.