Аз, вещицата

— Къде отиваме? — попитах аз подозрително.

— На йога — отвърна той спокойно. — Като ти гледам настроението, определено имаш нужда от това занимание.

— И къде ще се проведе то? — настоях. Излизахме от града и се насочвахме към Бленхайм.

— Да не си размислила? — Гласът на Матю бе леко раздразнен. — Да те закарам ли в школата на Хай стрийт?

Потръпнах при спомена за вчерашната скучна вечер.

— Не.

— Тогава се отпусни. Не те отвличам. Остави някой друг да поеме контрола. Освен това е изненада.

— Хм — изсумтях. Той включи стереото и от тонколоните се разля класическа музика.

— Престани да мислиш и слушай — нареди ми. — Невъзможно е да си напрегната, когато звучи Моцарт.

Не можех да се позная. Отпуснах се на седалката с въздишка и затворих очи. Ягуарът се движеше така леко и звуците отвън бяха толкова приглушени, че се почувствах като отлепена от земята, увиснала в невидимите ръце на музиката.

Колата забави ход и спряхме до високи железни порти, които дори аз въпреки образованието си не можех да разпозная. Оградата, която тръгваше от двете им страни, беше от тухли в мек червен цвят, с неправилна форма и сложни мотиви, вплетени в нея. Изправих гръб.

— Оттук нищо не можеш да видиш — каза Клермон през смях. Свали прозореца си и набра някакъв код на лъскавото табло. Чу се звук и портите се отвориха.

Чакълът скърцаше под гумите, докато минавахме през още една порта, която бе дори по-стара от първата. Тук нямаше мотиви от ковано желязо, само арка между тухлените стени, които бяха доста по-ниски от тези, които отделяха имота от Удсток Роуд. На върха на арката имаше нещо, което приличаше на фенер. Отляво на портата се намираше прекрасна тухлена къщичка с извити комини и прозорци с оловни стъкла. На малка метална табела с ръждясали краища пишеше „Старата ложа“.

— Невероятно! — възкликнах аз задъхана.

— Знаех си, че ще ти хареса. — Вампирът изглеждаше доволен.

Минахме през сгъстяващия се мрак и се озовахме в парк.

Ръмженето на колата подплаши малко стадо сърни, които се втурнаха към безопасните сенки, когато фаровете осветиха пространството. Изкачихме малък хълм и завихме по алеята. Колата забави ход, когато стигнахме върха. Фаровете угаснаха и настъпи пълен мрак.

— Пристигнахме — оповести Клермон и посочи с лявата си ръка.

Видях двуетажен замък в стил Тюдор, построен около централен вътрешен двор. Тухлите му блестяха под мощните прожектори, които пробиваха през клоните на огромните дъбове и осветяваха фасадата на сградата.

Бях толкова поразена, че изругах. Клермон ме погледна шокиран, след това се засмя.

Паркира колата на извитата алея пред замъка зад последен спортен модел ауди. Имаше още десетина други паркирани коли, а от подножието на хълма се виждаха светлините и на други фарове.