Мъртви за света
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди — от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
Белинда добави, че вещицата, която направила магия на краката й, се казвала Халоу, била висока почти метър и осемдесет, с къса кестенява коса и някакъв черен знак, изрисуван върху лицето.
Как да не я разпознае човек!
— Халоу се похвали, че е силна като вампир — изстена момичето. — Виж там… — Белинда посочи някъде зад гърба ми и аз рязко се обърнах, очаквайки някой да ме нападне. Нищо тревожно не се случи, но онова, което видях, ме разтревожи не на шега. Дръжката на платформената количка, с която персоналът разнасяше кашоните с алкохол, бе извита под формата на буквата „U“.
— Господарят Ерик ще я убие, когато се върне… сигурна съм — прошепна Белинда след кратко мълчание. Всяка дума й костваше огромно усилие.
— О, да, разбира се — съгласих се аз. Поколебах се, преди да продължа, но нямах време за губене. — Белинда, трябва да тръгвам. Не искам полицията да ме задържи за разпит. Моля те, не споменавай името ми. Просто кажи, че те е чул случаен минувач, става ли?
— Къде е господаря Ерик? Наистина ли е в неизвестност?
— Нямам представа — излъгах аз. — Трябва да тръгвам.
— Да… тръгвай — изпъшка тя. — Извадихме късмет, че изобщо си направи труда да влезеш.
Наистина трябваше да побързам. Не знаех нищо за случилото се в бара; полицията щеше да ме разпитва часове наред, а аз не разполагах с такова време. Джейсън имаше нужда от мен.
Качих се в колата и потеглих. На излизане от паркинга се разминах с полицейските коли и линейката. Преди да тръгна, старателно избърсах бравата на вратата; нямах време да мисля дали съм докосвала нещо друго, но в крайна сметка това беше нощен клуб и наоколо сигурно гъмжеше от пръстови отпечатъци.
Минута по-късно осъзнах, че шофирам без цел и посока. Отбих в паркинга на най-близката бензиностанция — отново — и се загледах с копнеж в телефонната кабина. Изкушавах се да звънна на Алсид и да го попитам дали знае къде се намира дневното убежище на Пам и Чоу. Ако знаех адреса им, бих могла да отида там и да им оставя някакво съобщение… да ги предупредя за случилото се.
Поех дълбоко въздух няколко пъти и се постарах да насоча мислите си към по-нататъшните си действия. Вероятността вампир да остави на върколак дневните си координати клонеше към нула. Вампирите не раздаваха току-така адресите си на всички желаещи. Освен това Алсид не хранеше особено топли чувства към шривпортските кръвопийци, които го изнудваха заради хазартните дългове на баща му и го караха да им играе по свирката. Не се и съмнявах, че ако му се обадех, този прекрасен мъж веднага щеше да ми се притече на помощ. Никак не ми се искаше да го замесвам в неща, които биха могли да нанесат непредсказуеми последствия върху семейния му бизнес. Но ако тази Халоу действително представляваше тройна заплаха — вещица върколак, пиеща вампирска кръв, — върколаците в Шривпорт трябваше да научат за нея. Това окончателно реши дилемата ми и аз се запътих към телефонната кабина, стиснала в ръка визитната картичка на Алсид Ерво.
Открих го в офиса му, което си беше цяло чудо. Казах му къде съм и той ми даде подробни инструкции как да го открия. Преди това предложи да дойде да ме вземе, но аз не исках да оставям у него впечатлението, че съм пълен идиот.
След това звъннах на Бъд Диърборн, но той ме уведоми, че все още няма новини за Джейсън.
Следвайки инструкциите на Алсид, двайсет минути по-късно се озовах пред геодезична фирма „Ерво и син“, която всъщност се намираше недалече от магистрала I-30, в източния край на Шривпорт, откъдето така или иначе минавах на път за Бон Темпс.
Семейство Ерво притежаваха сградата и в нея нямаше други фирми, освен тяхната. Спрях пред ниската тухлена постройка и веднага забелязах пикапа на Алсид, паркиран на огромния служебен паркинг зад сградата. Този пред главния вход беше доста по-малък. Очевидно Ерво предпочитаха да ходят при клиентите си, вместо да ги приемат в офиса си.
Влязох във фоайето и смутено се огледах. Точно до входа имаше бюро, а срещу него — чакалня. В дъното, зад нисък параван, се виждаха пет-шест работни места, три от които бяха заети. Жената зад бюрото посрещаше клиентите и приемаше телефонните обаждания. Носеше много красив пуловер, ползваше скъпа козметика, а късата й, кестенява коса бе оформена в модерна прическа. Изглеждаше около четирийсетгодишна, което впрочем изобщо не намаляваше нейната привлекателност.
— Тук съм, за да се видя с Алсид — уведомих я аз и се почувствах много неловко.
— За кого да предам? — усмихваше ме се, но в гласа й се долавяха ледени нотки, сякаш не одобряваше появата на млада и не особено модерна госпожица в офиса на Алсид. Бях облечена със старото си синьо палто, плетен пуловер в яркосиньо и жълто и протрити джинси. Тоалетът ми завършваше с маратонки „Рийбок“. Но когато се обличах за излизане, мислех единствено за изчезването на Джейсън, а не за евентуална инспекция от Модна полиция.