Мъртви за света
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди — от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
За моя огромна радост, ми отвори самата Карла: с насинено око и махмурлук — два сигурни признака за бурно прекарана нощ.
— Здрасти, Суки — отне й няколко секунди да ме разпознае. — Какво правиш тук? Снощи бях в „Мерлот“, но не те видях. Още ли работиш там?
— Да. Имах почивен ден — ето че най-после стоях очи в очи с Карла, а не знаех каква точно да й кажа. Реших да карам направо. — Виж, Карла, Джейсън не се е появил на работа тази сутрин и аз се чудех дали случайно не е при теб.
— Скъпа, не го приемай лично, но Джейсън е последният мъж на тази земя, с когото бих си легнала — равнодушно отвърна тя. Знаех (чувах!), че казва истината. — Не бих бръкнала в огъня втори път, след като веднъж съм се изгорила. Действително го потърсих с поглед към бара, но дори и да го бях видяла, щях да му обърна гръб.
Кимнах. Нямаше какво повече да кажа. Разменихме си още няколко любезни изречения, поговорих си и с Дови, която се появи на вратата с малко дете на ръце, и усетих, че е време да си ходя. Най-обещаващата ми нишка се изпари в рамките на пет изречения.
Качих се в колата и потеглих към най-близката бензиностанция, опитвайки се да потисна отчаянието си. Паркирах и отворих картата на Шривпорт, за да се ориентирам как да стигна до вампирския бар.
„Вамптазия“ се намираше в търговския център, недалече от огромен магазин за играчки. Отваряше в шест вечерта, но вампирите пристигнаха едва след залез-слънце, което се случваше по различно време — в зависимост от сезона. Фасадата на клуба беше боядисана в невзрачно сиво, върху нея се открояваше яркочервен неонов надпис „Вамптазия“, а под него с по-дребен шрифт бе добавено: „Вампирският бар на Шривпорт“. Неволно потръпнах и отместих поглед встрани.
Преди около две години малка група вампири от Оклахома се бяха опитали да открият конкурентен бар в съседния Боужър Сити. Но след една особено гореща и къса августовска нощ те изчезнаха безследно от хоризонта, а ремонтираната от тях сграда изгоря до основи.
Туристите много се забавляваха с подобни колоритни истории и примираха от сладък ужас, докато си поръчваха баснословно скъпи питиета (на простосмъртни сервитьорки, облечени в черни „вампирски“ униформи) и втренчено зяпаха истински — абсолютно оригинални, ей богу! — кръвопийци. За тази цел Ерик въвеждаше седмични графици и задължаваше вампирите от своя окръг да присъстват в бара, за да наелектризират обстановката. Повечето от подчинените му не си падаха по тази показност, но като компенсация получаваха възможността да пият истинска кръв, тъй като наоколо гъмжеше от фанатици, които жадуваха да бъдат ухапани. Но това трябваше да става извън територията на заведението: Ерик стриктно следеше за спазването на това правило. Полицията — също. Хапане се допускаше единствено в тесен кръг, по взаимно съгласие между две пълнолетни лица — човек и вампир.
По навик насочих колата към задната част на търговския център, тъй като с Бил почти винаги влизахме в бара през служебния вход — невзрачна сива врата на фона на сива стена. Под името на бара, изписано с букви стикери от „Уолмарт“, имаше щампован черен надпис „Само за служители“. Вдигнах ръка да почукам, но забелязах, че резето не беше спуснато.
Вратата беше отключена.
Лошо. Много лошо.
Макар че слънцето светеше ярко и всичко изглеждаше спокойно, косъмчетата по тила ми настръхнаха. Внезапно ми се прииска Бил да е зад гърба ми — но не копнеех за любов и нежност. Да, Суки, засрами се! Сещаш се за бившия си приятел само когато надушиш опасност.
Около централния вход на търговския център кипеше оживление, но тук нямаше жива душа. Зловещата тишина около мен не вещаеше нищо хубаво. Опрях чело в студената сива врата и се опитах да помисля. Реших, че най-разумно би било да се кача в колата и да се разкарам оттам по най-бързия начин.
Така и щях да направя, ако не бях чула стенанията.
И въпреки това, ако наоколо имаше телефонна кабина, щях просто да се обадя на 911 и да изчакам появата на компетентните органи. Но такава не се виждаше никъде, а аз не можех да понеса мисълта, че стоя отвън и треперя от страх, когато някой се нуждае от помощ.
Отдясно до входа имаше метален казан за боклук. Издърпах го, отворих вратата и я подпрях с него, за да не се затваря. Изчаках предвидливо няколко секунди (да не би някой да изскочи внезапно отвътре!) и най-после се реших да вляза. Коленете ми трепереха от страх, но просто нямах друг избор.
Във „Вамптазия“ нямаше прозорци и помещението изискваше електрическо осветление двайсет и четири часа в денонощието. Само че в момента не светеше нито една лампа и вътре беше тъмно като в рог. Бледата зимна светлина проникваше през отворената врата и обливаше коридора в призрачно сияние. Отдясно се виждаха вратите към кабинета на Ерик и стаята на счетоводителите, а отляво — просторен склад, в който се намираше и служебната тоалетна. В дъното на коридора имаше солидна врата, която препречваше достъпа на вампирски поклонници към задната част на клуба. За пръв път я виждах отворена. А отвъд нея, като тъмна и тиха пещера, се простираше самият бар. С примряло от страх сърце се чудех дали някой не дебнеше тихомълком от масите и сепаретата.