Мъртви за света
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди — от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
— Ами… как да ти кажа — сви рамене той. — В общи линии те са хора, които си остават хора. Свръхестествените смятат вещиците за аматьори. Държат ги под око — те все пак практикуват магия, а ние сме магически същества, — но все пак…
— Не ги смятат за голяма заплаха?
— Точно така. Но явно ще се наложи да преразгледаме отношението си към тях. Тяхната предводителка пие вампирска кръв. Сама ли ги източва? — Той набра някакъв номер и притисна слушалката до ухото си.
— Не знам.
— И в какво точно се превръща? — Истинските свръхсъщества могат да се трансформират в каквото пожелаят, но те са голяма рядкост. Повечето така наречени „шейпшифтъри“ се превръщат само в едно животно. Въпросното същество може да се самоопределя като „върколак-рис“ или „върколак-прилеп“, но само ако няма опасност да го чуе някой истински върколак. Защото истинските върколаци ревностно пазят името си и се дразнят, когато друго същество с двойствена природа се кръщава „върколак-нещо-си“.
— Ами, тя е… като теб — казах. Върколаците се възприемат за кралете на двойствените същества. Трансформират се само в едно животно и се гордеят с това. Останалите свръхсъщества им отвръщат със същата неприязън и наричат вълците „нощни разбойници“.
— О, не! — изпъшка Алсид с отвращение.
В този момент водачът на глутницата прие обаждането му.
— Ало, обажда се Алсид — пауза. — Съжалявам за безпокойството, но възникна сериозен проблем. Трябва да ви видя колкото се може по-скоро — пауза. — Да, сър. С ваше позволение, ще доведа някого със себе си — секунда-две по-късно Алсид натисна копчето и сложи край на разговора. — Бил със сигурност знае къде живеят Пам и Чоу, нали? — попита той.
— Сигурна съм, че знае, но в момента го няма и не може да ми каже. — А и да можеше, едва ли би искал.
— И къде е той? — попита Алсид с измамно спокоен глас.
— В Перу.
Взирах се втренчено в салфетката си, която несъзнателно бях надиплила като ветрило. После вдигнах глава към събеседника си и смело посрещнах недоверчивия му поглед.
— Заминал е? И те е зарязал тук сама?
— Бил няма представа за цялата тази каша — казах аз и мислено се нахоках. Какви ги дрънкаш, Суки? Престани да му търсиш оправдания! — Алсид, не съм виждала Бил, откак се върнах от Джаксън. Ако не броим петминутната среща, на която ми съобщи за заминаването си.
— Но тя ми каза, че с Бил отново сте заедно — каза Алсид. Гласът му звучеше доста странно.
— Кой ти го каза?
— Деби. Кой друг?
Боя се, че реакцията ми не беше особено ласкава.
— И ти повярва на Деби?
— Тя ми каза, че ви видяла заедно в „Мерлот“ и отношенията ви били доста… хм… приятелски.
— И ти й повярва? — надявах се, че ако променя интонацията на изречението, Алсид ще се усмихне и ще ми каже, че се е пошегувал.
Но Алсид ме гледаше глуповато и не мигаше, доколкото е възможно един върколак да гледа глуповато.
— Да, доста тъпо от моя страна — призна той. — Ще й потърся сметка.
— Аха — тези съм ги чувала.
— Значи Бил е в Перу? Сериозно ли?
— Доколкото ми е известно.
— И ти си сама в къщата с Ерик?
— Ерик не знае, че е Ерик.
— Не помни кой е?
— Не. Не помни дори собствения си характер.
— Това е голям плюс! — мрачно отбеляза Алсид.
За разлика от мен, той никога не е приемал Ерик с чувство за хумор. Аз също си имах едно наум за него, но оценявах достойнствата му: предан, забавен и изключително жизнерадостен, доколкото това е възможно за един мъртвец.
— Хайде да тръгваме — още по-мрачно каза Алсид. — Трябва да видим с водача на глутницата.
Платихме кафето и излязохме. Без да се обажда в офиса (какъв е смисъла да си шеф, ако не можеш да се скатаеш от работа, когато решиш?), Алсид ме поведе към колата си и тръгнахме обратно към Шривпорт. Ледената кралица вероятно си мислеше, че сме си взели стая в мотел или сме отишли в апартамента на Алсид, което беше за предпочитане пред това да разбере, че началникът й е върколак.
Докато пътувахме, Алсид ми разказа, че водачът на глутницата е пенсиониран полковник от военната авиация, служил във военновъздушна база „Барксдейл“ в Боужър Сити. Единствената дъщеря на полковник Флъд се омъжила в Шривпорт и полковникът се установил в града, за да е по-близо до внуците си.
— Съпругата му също ли е върколак? — попитах. В такъв случай и дъщеря им би трябвало да е върколак. В живота на върколаците най-трудни са първите няколко месеца. Оттам нататък ги чака дълголетие, ако изключим, разбира се, евентуални нещастни случаи.
— Беше. Почина преди няколко месеца.
Полковник Флъд живееше в скромен квартал с къщи тип бунгало, построени върху сравнително малки парцели земя. Заварихме го да събира борови шишарки в двора си. Заниманието му изглеждаше твърде домашно и миролюбиво за върколак от такъв ранг. Очаквах да го видя облечен във военна униформа, но той, разбира се, носеше най-обикновени работни дрехи. Гъстата му бяла коса бе подстригана съвсем късо, а мустакът му изглеждаше толкова равен, че се замислих дали не си го подкастряше с линийка.