Ш-ш-шт
- Автор: Фитцпатрик Бекка
- Серия: hush, hush #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-555-4
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ш-ш-шт». Краткое содержание книги:
Но след ужасяваща серия от неочаквани срещи, Нора не е сигурна на кого може да вярва. Пач се оказва винаги там, където е тя, и сякаш знае за нея повече, отколкото най-близките є приятели. Тя не може да реши дали да се хвърли в обятията му, или е по-добре да бяга и да се крие. И когато се опитва да потърси някои отговори, тя открива истина, много по-обезпокояваща от всичко, което Пач върши с чувствата и.
Без да подозира, Нора е въвлечена в епицентъра на вечната битка между безсмъртните и падналите ангели – и когато се налага да вземе страна, погрешният избор може да и струва живота.
Понякога се налага да се отречеш от любовта си, за да я запазиш… на всяка цена.
— Трябва да си вървиш — прошепнах едва чуто. — Определено трябва да си вървиш.
— Тук ли да отида? — Устата му се озова върху рамото ми. — Или тук? — Премести се към шията ми.
Мозъкът ми не можеше да произведе логична мисъл. Устата на Пач се залута нагоре към челюстта ми, нежно засмука кожата ми…
— Краката ми заспиват — изломотих. И не беше изцяло лъжа. Цялото ми тяло, включително краката, бяха изтръпнали.
— Мога да реша проблема. — Ръцете на Пач обхванаха бедрата ми.
Внезапно мобилният ми иззвъня. Звукът ме стресна и аз несръчно измъкнах апарата от джоба си.
— Здравей, миличка — бодро ме поздрави мама.
— Да ти звънна ли след малко?
— Разбира се. Какво става?
Затворих телефона.
— Трябва да си тръгваш — казах на Пач. — Веднага.
Той завъртя бейзболната си шапка обратно. Под нея виждах единствено устата му, която се изви в палава усмивка.
— Нямаш грим.
— Сигурно съм забравила.
— Сладки сънища.
— Разбира се, няма проблем. — Какво ми каза той?
— А за онова парти утре вечер…
— Ще си помисля — успях да кажа.
Пач пъхна в джоба ми едно листче, а докосването му предизвика парещи усещания в краката ми.
— Ето адреса. Ще те чакам. Ела сама.
След секунди чух входната врата да се затваря зад него. Огнена червенина заля лицето ми. „Твърде близо“, казах си. В огъня няма нищо лошо, стига да не си твърде близо до него. Не беше зле да го имам предвид.
Облегнах се на кухненските шкафове и задишах кратко и учестено.
Десета глава
Звънът на телефона ме стресна и ме събуди. Все още с един крак в съня, покрих глава с възглавницата в опит да заглуша шума. Телефонът обаче не млъкна. Звънеше ли звънеше.
Разговорът беше пренасочен към гласовата поща. Пет секунди по-късно телефонът отново зазвъня.
Пресегнах се отстрани на леглото, намерих джинсите си опипом и измъкнах мобилния си от джоба.
— Да? — обадих се с широка прозявка, без да отварям очи.
От другата страна някой дишаше гневно.
— Какво се случи с теб? Какво стана, когато отиде за захарен памук? И като стана дума, кажи ми къде си, за да дойда и да те удуша с голи ръце.
Няколко пъти се ударих по челото с основата на дланта си.
— Реших, че са те отвлекли! — продължи Ви. — Че някой те е похитил! Реших, че са те убили!
Опитах се да намеря часовника в тъмното. Бутнах рамката на една снимка върху нощното шкафче и всички останали рамки се катурнаха като домино.
— Задържаха ме — отговорих. — Когато се върнах в пасажа, вас ви нямаше.
— Задържаха ли те? Що за извинение е това „задържаха ме“?
Най-сетне фокусирах червените цифри на часовника. Беше малко след два през нощта.
— Обикалях паркинга с колата цял час — каза Ви. — Елиът кръстосваше целия парк и показваше единствената твоя снимка, която имам в мобилния си. Опитах стотици пъти да звънна на мобилния ти. Чакай малко. Вкъщи ли си? Как се прибра?
Разтърках ъгълчетата на очите си.
— С Пач.
— С Пач преследвача?
— Е, нямах голям избор, нали? — попитах троснато. — Ти си си тръгнала без мен.
— Звучиш ми ядосано, адски ядосано… Не, не е така. Звучиш напрегнато… развълнувано… възбудено. — Направо усетих как се кокори. — Той те целуна, нали?
Никакъв отговор.
— Целунал те е! Видях как те гледаше. Знаех си, че ще се случи. Надуших го отдавна.
Не ми се мислеше за това.
— Как беше? — продължи да настоява Ви. — Праскова? Слива? Или супер яко?
— Моля?
— Просто те клъвна, разтвори устни, или пусна език? Няма значение. Не ми отговаряй. Пач не е тип, който ще си губи времето с увертюри. Имало е език. Сто процента.
Закрих лицето си с ръце, скрих се зад тях. Пач сигурно си беше помислил, че изобщо не мога да се владея. Бях се разпаднала в обятията му. Бях се разтопила като масло. Бях почти сигурна, че точно преди да му кажа да си върви, бях издала звук, който беше нещо средно между блажена въздишка и стенание от наслада.
Това обясняваше самодоволната му усмивка.
— Може ли да поговорим за това по-късно? — попитах и се щипнах по носа.
— Няма да стане.
— Страшно съм уморена — въздъхнах.
— Не мога да повярвам, че смяташ да ме държиш в напрежение.