Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Откъде сте толкова сигурен?
Бернт погледна Елви, сякаш искаше да ѝ каже: „Ех, тези младежи“, и Елви се съгласи с половин сърце. Един от медиците остана при Туре, а другият се приближи до тях.
— Готово.
Бернт направи някаква гримаса, а медикът се захили.
— Да тръгваме, а?
— Да — Бернт се обърна към Елви. — Искате ли да дойдете с нас?
Елви поклати глава и той продължи:
— Е, в такъв случай, ще се свържем с вас веднага… Веднага щом разберем нещо повече.
После стисна ръката на Елви, за да си вземе довиждане. Когато я подаде към Флора обаче, тя я пое и каза:
— Аз ще дойда.
— Не — възрази Бернт и погледна към Елви. — Едва ли е уместно.
— Само до града — рече Флора. — Да ме закарате. Вече попитах.
Бернт се обърна към медика и той му кимна. Отецът въздъхна и каза на Елви:
— Одобрявате ли?
— Нека постъпи, както реши — рече Елви.
— Добре тогава — отстъпи Бернт. — Това, така или иначе, не ме засяга.
Флора се приближи към баба си и я прегърна.
— Трябва да се срещна с един приятел.
— Сега?
— Да. Ще се справиш ли сама?
— Естествено.
Елви остана до градинската порта, докато Флора не се качи в линейката заедно с Бернт. Махна им и отново се сети за миризмата. Вратите се затвориха. Линейката потегли бавно назад по алеята на отсрещната къща, обърна се и…
Пръстите на Елви внезапно се разтвориха, очите ѝ се уголемиха и някакво странно усещане прониза като стрела тялото ѝ: Туре. Залитна и се подпря на вратата. Туре бе там. Усещаше духа му в тялото си, същият дух, който гаснеше пред очите ѝ в спалнята му приживе. Сега я изпълваше цялата, а гласът му ехтеше в главата ѝ.
„Мамо, помогни ми! Притиснат съм… не искам да си тръгвам… искам да остана вкъщи, мамо…“
Линейката зави по алеята.
— Мамо… тя идва, тя…
Усети как духът на Туре напуска тялото ѝ, вече бе извън нея, като обвивка. Макар и гласът му да ехтеше в съзнанието ѝ, стократно по-силен от обикновено, тя успя да долови през него думите на Флора, значително по-слаби.
„Бабо… чуваш ли? С теб ли…“
Елви усети как физическото поле помежду им се разсея и постепенно възвърна контрол върху тялото си. Последното, което успя да препрати на внучката си, бе:
„Чувам…“
След това всичко приключи и тя отново бе себе си, просто Елви, подпряла се на градинската порта. Линейката засили ход, а възрастната жена успя да зърне някаква бяла фигура точно преди да склони глава заради кънтящото в ушите ѝ жужене като на рояк комари и палещата болка в главата, която усещаше като нажежени червени слънца под затворените си клепачи.
Въпреки всичко видя чудото.
Прегърна гредата на вратата, за да не се строполи върху асфалта. Някаква сила притискаше главата ѝ надолу, не можеше да отвори очи, за да погледне още веднъж. Не ѝ бе позволено.
Болката изчезна само след няколко секунди. Елви вдигна глава и впи очи в улицата, където линейката бе стояла само преди миг.
Жената я нямаше.
Но Елви я видя. С крайчеца на очите си, точно преди линейката да изчезне от полезрението ѝ, съзря висока слаба жена с тъмна коса, която изведнъж се появи зад колата и протегна ръка към нея. В следващия миг силната болка принуди Елви да отмести поглед.
Загледа се в продължението на улицата. Линейката тъкмо сви по пресечката, излизаща на главното шосе. Ала жената бе изчезнала.
„В линейката… ли е сега?“
Елви притисна чело с ръка и напрегна силата на мисълта си.
„Флора? Флора?“
Не последва отговор. Връзката между тях бе прекъсната.
Как изглеждаше жената в действителност? Как бе облечена? Не можеше да си спомни. Елви се опита да си представи лицето ѝ, тялото, което зърна само за част от секундата, но образът ѝ се изплъзваше. Сякаш се опитваше да извика някакъв спомен от ранното си детство, но съзираше само откъслечен детайл, единственият набил се на очи. Всичко останало бе като в мъгла.
Лицето, дрехите, всичко изчезна от съзнанието ѝ. Само в едно бе напълно сигурна — нещо стърчеше от пръстите на жената. Нещо, което проблясваше леко на фона на уличното осветление. Нещо тънко. Метално.
Елви се втурна в къщата, за да се опита да се свърже с Флора по обичайния начин. Позвъни на мобилния ѝ телефон.
— В момента няма връзка с този номер…
Гробище „Рокста“, 02,35
Малер се събуди от дрънкане на метал, после чу гласове.
За миг се почувства напълно объркан. Осъзна, че седи и държи нещо в ръце. Тялото го болеше. Къде се намираше и защо е тук?