Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
След това си спомни.
Елиас все още лежеше върху коленете му, неподвижен. Луната се бе преместила и сега човек можеше да зърне лицето ѝ зад върховете на дърветата в гробището.
Колко време е минало? Час? Два?
Желязната порта се отвори със скърцане, а на площада пред параклиса плъзнаха няколко сенки. Светнаха фенери, а светлинните им снопове зашариха по камъните. Чуха се гласове.
— … все още е рано да се каже…
— Но какво смятате да правите, ако се окаже, че е така?
— Първо ще използваме апаратурата, за да добием представа за обхвата на явлението, а след това…
— Смятате ли да отворите гробовете?
Този глас се стори познат на Малер. Беше на Карл-Ерик Люнгхед, един от колегите му от вестника. Не чу отговора. Елиас продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му, като мъртъв.
Можеха да го видят само ако насочеха фенерите към стената. Малер бе обкръжен от непрогледен мрак. Разтърси внимателно Елиас. Нищо не се случи. В гърдите му назря силен страх.
„Всичко е било напразно…“
Напипа твърдата суха ръка на Елиас, докосна дланта му с палец и показалец и я натисна. Ръката на внучето му се сви в юмрук около пръстите му. Петте фенера тръгнаха напред към вътрешността на гробищата, следвани от човешките силуети.
Тялото на Малер бе напълно схванато от дългото седене на едно място, а на мястото на гръбначния му стълб сякаш имаше нагорещен до червено железен прът. Защо не ги извика? Карл-Ерик щеше да му помогне, защо избра да замълчи?
„Защото…“
Защото така трябваше. Защото… те. Другите.
— Елиас, трябва… да те оставя на земята за малко.
Елиас не му отговори. Малер издърпа отчаяно пръстите си от ръката му и внимателно положи телцето му на алеята. После притисна гръб към стената, напрегна бедрените си мускули и така успя да се изправи на крака.
Запалените фенери танцуваха сред надгробните плочи като превъзбудени духове. Малер се опита да чуе дали не се задаваха още хора, но долови единствено далечните гласове на вече пристигналия екип. Както и тихата мелодия на „Малка нощна музика“ от телефона в колата си. Небето леко порозовя.
— Елиас?
Нямаше отговор. Малкото телце лежеше изпънато на камъните, като детски силует, изтъкан от сплъстен мрак.
„Дали ме чува? Дали ме вижда? Знае ли кой съм?“
Малер се наведе, пъхна ръце под коленете и врата на Елиас, изправи се и тръгна към колата.
— Хайде да се прибираме, миличко.
На паркинга вече имаше още три коли. Линейка, ауди с логото на вестника и волво със странен регистрационен номер. Жълти цифри на черен фон. Мина известно време, преди Малер да се досети, че явно става дума за кола на военните.
„Армията? Толкова ли е всеобхватно?“
Сега вече бе убеден, че е постъпил правилно, като не им се е обадил. Военните създаваха единствено проблеми.
Тялото на Елиас беше съвсем леко. Неестествено леко, като се има предвид… колко бе наедрял. Коремът му толкова беше пораснал, че най-долните копчета на пижамката му се бяха отворили под натиска му. Малер обаче знаеше, че там вътре има само газ, образуван при разлагането на чревната флора. А той е безтегловен.
Положи внимателно Елиас на задната седалка и излезе от паркинга. Свали всички прозорци на колата.
От апартамента му ги деляха само няколко километра. Малер не спря да говори с Елиас през целия път, без да получи отговор.
Сложи Елиас на дивана в тъмния хол, наведе се напред, целуна го по лицето и му каза:
— Сега се връщам, миличко. Само ще…
Извади три хапчета парацетамол от аптечката в кухнята и ги изгълта наведнъж с глътка вода.
„Така… така.“
Все още можеше да усети допира на челото на Елиас по устните си. Хладната, студена, мъртва кожа. Сякаш бе целунал камък.
Не посмя да запали лампите в хола. Елиас лежеше неподвижно на дивана. Копринената му пижама проблясваше леко на фона на първите слаби лъчи светлина. Малер хвана лицето си с ръце.
„Какво правя?“
Да, какво правеше наистина? Трябваше да гледа на Елиас като на сериозно болен. Как постъпват хората в подобни случаи? Водят децата обратно вкъщи? Не. Викат линейка и ги изпращат в болницата — моргата, — за да получат помощ.
Мисълта за моргата го притесняваше. Заради това, на което стана свидетел там. Заради мъртвите, заради това как бяха завързвани и как се бореха да се освободят. Не искаше Елиас да преживее същото. Но какво можеше да стори? Нямаше възможност да се грижи за него… да задоволи нуждите му.
„А дали в болницата ще го сторят?“