Тайният портал

— Лейди Уинтърботъм дойде преди половин час и я доведе. За съжаление, нямаше възможност да изчака и поиска да ви предам, че ще се върне към пет часа, за да ви вземе за уговорената разходка в Хайд Парк. Камериерката е тук, казва се Бриджет и чака долу в кухнята.

— О! — възкликнах не особено въодушевена.

Запитах се дали непременно ми е необходима камериерка. Определено можех да облека повечето от роклите в дрешника и без чужда помощ, а и с косата ми можех да се справя сама. Но тогава ми хрумна, че всичката тази помпозност имаше една основна цел: да се представя възможно най-достоверно за нечувано богата, благородна лейди. С други думи — без камериерка не ставаше. Щом Себастиано имаше личен прислужник, и на мен ми трябваше камериерка, толкова беше просто.

— Можете да извикате Бриджет при мен — казах. — В утринната ми стая — добавих величествено.

Мисис Фицджон сведе глава, но колосаното й боне не помръдна и на милиметър, след което се понесе с шумолящи поли по стълбите.

Себастиано бе изчезнал заедно с Шекспировия том в стаята си. Успях да хвърля само един кратък поглед на неговия прислужник Мийкс, който го посрещна на вратата — тип, издокаран в раирана сиво-черна ливрея.

В утринната стая се настаних в едно кресло с „Разум и чувства“ в ръка и се опитах да почета, но не можех да се концентрирам, защото непрестанно мислех за разрушения портал в Спиталфилдс. И за думите на мистър Скот, или по-точно за тези на Хосе, които книжарят бе повторил пред нас:вражески сили. Само тези две думи звучаха толкова заплашително, че по гърба ми полазиха студени тръпки.

Без съмнение, отново някой от старите имаше пръст в тази работа, което не вещаеше нищо добро. Дано Хосе скоро се върне, през който и да е портал.

Бързо прелистих до мястото, където Едуард Ферарс най-накрая прави предложение на красивата, но бедна Елинор Дашууд. Тъкмо ме обхвана романтично настроение, когато почукване на вратата прекъсна четенето ми.

Мисис Фицджон въведе една млада жена в помещението.

— Това е камериерката Бриджет, милейди.

Бриджет бе около двайсет и пет годишна и приличаше на бузесто златисто ангелче. Бе облечена със скромни кафяви дрехи, но въпреки това успешно можеше да участва в реклама за коледни сладки. Изпод шапката й извираха светли къдрици, а симпатичното й лице имаше свеж розов тен, който гарантирано не се дължеше на чантичка с гримове. Около талията имаше някое и друго кило в повече, като човек, който особено държи на храната и като цяло се радва на живота.

Но в момента не изглеждаше радостна, дори напротив — върху закръгленото й ангелско лице бе изписана загриженост.

— Да подготвя ли за Бриджет стая в таванските помещения за прислугата? — попита мисис Фицджон.

— Да, много мило от ваша страна — съгласих се.

Изпитах облекчение, когато икономката си тръгна с шумолящата си рокля. Нещо в нея ме изнервяше. Дали се дължеше на страдалческото й изражение, или на скованото й поведение, бе трудно да се определи, но в нейно присъствие непрестанно имах чувството, сякаш я експлоатирам. Просто не ми беше присъщо да имам прислуга, особено толкова многобройна. Ако се преброяха всички, които бях срещнала в къщата или за които ми бяха споменали, спокойно се събираха една дузина.