Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Щом го настанихме в леглото, аз започнах да се двоумя как да постъпя. От една страна, очевидно не беше редно да оставям баща си в такова състояние, а от друга — нямах нито миг за губене. Докато стоях нерешително до вратата, мис Кентън се приближи и рече:
— Мистър Стивънс, в момента аз имам малко повече време от вас, затова, ако желаете, ще се погрижа за баща ви. Ще доведа доктор Мередит и ще ви уведомя, ако е казал нещо важно.
— Благодаря ви, мис Кентън — отвърнах аз и бързо заслизах надолу.
Като се върнах в салона, един свещеник разказваше колко е труден животът на децата в Берлин. Веднага се оказах безкрайно зает, защото постоянно трябваше да доливам на гостите чай и кафе. Забелязах, че неколцина от мъжете пиеха алкохол, а един-двама, въпреки присъствието на дамите бяха започнали и да пушат. Спомням си, че излизах от салона с празен чайник в ръка, когато мис Кентън се зададе насреща ми и каза:
— Мистър Стивънс, доктор Мередит тъкмо си тръгва.
В този момент видях, че лекарят облича шлифера си в преддверието, и отидох при него все още с чайник в ръка. Той ме изгледа с кисела физиономия.
— Баща ви не е много добре — промърмори. — Ако се влоши, повикайте ме незабавно.
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
— На колко години е баща ви, Стивънс?
— На седемдесет и две, сър.
Доктор Мередит се позамисли и повтори отново:
— Ако се влоши, повикайте ме незабавно.
Благодарих му още веднъж и го изпратих до вратата.
Същия ден, малко след вечеря, неволно дочух разговора между мистър Луис и мосю Дюпон. Бях се качил за нещо до стаята на французина и се готвех да почукам, но преди това, както винаги, се ослушах пред вратата. Вие може и да не сте свикнали да взимате тази дребна предпазна мярка, която спестява почукването в най-неудобни мигове, но аз винаги го правя и трябва да ви кажа, че това е разпространена практика сред доста професионалисти. Тоест не се влага някакъв заден умисъл и изобщо не възнамерявах да чуя толкова много онази вечер. Съдбата беше решила друго обаче. Когато доближих ухо до вратата на мосю Дюпон, най-неочаквано разпознах гласа на мистър Луис и макар че сега не си спомням какви бяха първите думи, които долових, знам, че по-скоро тонът на гласа му породи съмненията ми. Слушах същия топъл и бавен глас, с който американецът бе запленил много от присъстващите, но сега интонацията му несъмнено издаваше и някаква потайност. Именно това заедно с факта, че той всъщност беше в стаята на мосю Дюпон и разговаряше с тази най-важна личност, възпря ръката ми и аз продължих да слушам.
Спалните в къщата са с доста дебели врати, поради което в никакъв случай не можех да чуя целите фрази. Ето защо ми е трудно да ви предам точния текст, както не можах да го кажа и на лорд Дарлингтън, когато му докладвах за случилото се същата вечер. Това обаче не означава, че не бях успял да схвана същината на онова, което се вършеше в стаята. Най-общо, американецът изказваше мнението си, че мосю Дюпон е жертва на манипулации от страна на негова светлост и други участници в конференцията; че съзнателно са го поканили по-късно, за да могат останалите да вземат важни решения в негово отсъствие; че дори и след идването му можело да се забележи, че негова светлост провежда тайни разговори с най-видните делегати, без да кани мосю Дюпон. После мистър Луис започна да докладва какво били казали господарят ми и гостите му на онази първа вечеря след неговото пристигане в Дарлингтън Хол.
— Съвсем откровено, сър — сподели американецът, — бях потресен от отношението им към вашите сънародници. Те направо употребяваха думи като „варварски“ и „презрени“. Дори си ги записах в дневника само няколко часа по-късно.
Мосю Дюпон изрече нещо кратко, което не успях да разбера, след което мистър Луис продължи:
— Наистина бях потресен, сър. Нима така трябва да окачествяваме съюзника, с когото само допреди няколко години сме се били рамо до рамо?
Вече не си спомням дали изобщо съм почукал на вратата; напълно възможно е с оглед тревожното естество на чутото да съм решил да се оттегля веднага. Във всеки случай не се забавих достатъчно — както се наложи да обясня на негова светлост по-късно, — за да доловя нещичко, което би могло да ме ориентира за отношението на мосю Дюпон към казаното от мистър Луис.