Танц с дракони

— Магьосник? — Възможно ли беше Удавения бог да му е пратил дар, тук, на другия край на света? Брат му Ерон щеше да знае, но Ерон беше видял великолепието на водните палати на Удавения бог под морето, преди да се върне към живота. Виктарион изпитваше здравословен страх от своя бог, както беше редно за всички мъже, но вярваше в стоманата. Сви ранената си ръка, намръщи се, после навлече ръкавицата и стана. — Да го видим този магьосник.

Капитанът на „Скръб“ го чакаше на палубата. Дребен мъж, космат, колкото и грозноват, Спар по рождение. Мъжете му го наричаха Полевката.

— Лорд-капитане — каза, щом Виктарион се появи, — това е Мокоро. Дар за нас от Удавения бог.

Магьосникът се оказа чудовищен мъж, висок колкото Виктарион и дваж по-широк, с корем като балван и рошава костенобяла коса, която растеше около лицето му като лъвска грива. Кожата му беше черна. Не ореховокафява като на обитателите на Летните острови на корабите им лебеди, нито червеникавокафява като на дотракските конни господари, нито с въгленово-пръстения цвят на кожата на смуглата жена, а черна. По-черна от въглен, по-черна от гагат, по-черна от гарваново крило. „Изгорен — помисли Виктарион. — Като човек, печен на огън докато плътта му се овъгли и запращи и опада димяща от кокалите.“ Огньовете, които го бяха овъглили, още играеха по страните и челото му, а очите му надничаха изпод маска от замръзнали пламъци. „Робски татуировки. Белези на зло.“

— Намерихме го вкопчен в една счупена мачта — каза Полевката. — Бил е десет дни във водата, след като корабът му е потънал.

— Ако е бил десет дни във водата, щеше да е мъртъв или побъркан от пиене на морска вода. — Солената вода беше свята: Ерон Мокра коса и други жреци можеше да благославят мъже с нея и да гълтат шепа-две от време на време, за да укрепи вярата им, но никой смъртен не можеше да пие от дълбокото море дни наред и да се надява да оживее. — Твърдиш, че си чародей? — попита Виктарион пленника.

— Не, капитане — отвърна черният мъж на Общата реч. Гласът му беше толкова дълбок, че сякаш идеше от морското дъно. — Аз съм само един смирен слуга на Р’хлор, Господаря на Светлината.

„Р’хлор. Червен жрец значи.“ Виктарион беше виждал такива мъже в чужди градове, да подклаждат свещените си огньове. Носеха пищни червени халати от коприна и кадифе. Този беше облечен в избелели зацапани със сол дрипи, полепнали по дебелите му крака и провиснали на парцали от торса му… но когато капитанът огледа дрипите по-внимателно, май наистина трябваше да са били червени някога.

— Розов жрец — каза Виктарион.

— Демонски жрец — рече Вулф Едноухия и плю.

— Може халатът му да се е подпалил и да е скочил през борда да го угаси — предположи Лонгуотър Пайк, а екипажът се разсмя. Дори маймуните горе се развеселиха. Забъбриха над главите им, а една се изсра на палубата и оцапа дъските.

Виктарион Грейджой беше недоверчив към смеха. Смехът винаги го оставяше с притеснителното чувство, че е жертва на някоя шега, която не разбира. Юрон Вранското око често му се подиграваше, докато бяха момчета. Също и Ерон, преди да стане Мократа коса. Подигравките им често идваха под маската на похвала, а понякога Виктарион дори не осъзнаваше, че му се подиграват. Не и преди да чуе смеха. Тогава идваше гневът, кипнал в гърлото му. Същото изпитваше и с маймуните. Щуротиите им никога не докарваха нещо повече от усмивка на лицето на капитана, макар екипажът му да ревеше, да виеше и да се превиваше от смях.