Съдбовният кораб [bg]

— Защо си така замислена, скъпа моя? Липсва ти твоят Уинтроу? Той съвсем скоро ще се върне.

Вивачия се откъсна от унеса си.

— Не. Не Уинтроу. Както каза, той съвсем скоро ще се върне. Понякога е хубаво да няма други мисли, освен собствените ми. Гледах към небето и си спомнях. Колкото по-високо летиш, толкова повече са звездите. Там горе има звезди, които никога повече няма да видя. Те не значеха нищо за мен, когато небесата все още ми принадлежаха, но сега го чувствам като загуба.

— Млада си. Ще откриеш много подобни неща в живота си — самодоволно отвърна старият жив кораб. — Няма смисъл да се спираш на тях.

— Животът ми… — унесе се в мисли Вивачия. — Животът ми като жив кораб. — Тя се обърна, за да погледне Офелия с въздишка. — Почти ти завиждам. Не помниш нищо, значи нищо не ти липсва.

— Помня много, скъпа моя. Недей да омаловажаваш спомените ми само защото имат платна, вместо крила. — Тя подсмръкна. — И мога да добавя, че в живота ми няма нищо, което да презреш. Нито в твоя. Можеш да се поучиш от моя Граг. Недей да чезнеш по звездите, когато широкото море е навсякъде около теб. То, видиш ли, само по себе си е небе.

— И със също толкова звезди — отбеляза Джек. Тя скочи обратно на палубата и се протегна, докато мускулите ѝ не изпращяха. — Лека нощ, дами. Отправям се към койката си. Денят започва рано за моряците.

— И за живите кораби. Сладки сънища, скъпа моя — пожела ѝ Офелия. Докато Джек се отдалечаваше с тихи стъпки, живият кораб поклати глава. — Помни ми думите. Ще съжалява, ако скоро не се задоми.

— Не знам защо, но се съмнявам — усмихнато отвърна Вивачия. Погледна обратно към светлините на града. В сатрапския дворец Уинтроу и Ета подготвяха хората да приемат завръщането на вида ѝ. Усети неочакван изблик на гордост спрямо тях. Удивително беше, че изпитваше същото и към себе си. Усмихна се на Офелия. — Джек е твърде заета да живее. Няма да губи време в съжаления. Нито пък аз.