Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
След може би половин час се разтвори нов Портал, този път по-голям, и мурандиецът пристъпи през него.
— М’хаил ще ви приеме в палата, Айез Седай. Моля, минете. — И кимна към отвора.
— Вие ли ще ни заведете? — попита Певара, щом слезе. Порталът беше по-голям, но щеше да се наложи да се наведе, ако решеше да премине на коня.
— От другата страна ще ви чакат. — Мъжът се изсмя. — М’хаил не общува с такива като мен. — Певара задели това в ума си, да го премисли по-късно.
Щом премина и последната и се озоваха до бялата каменна платформа с лъскавия като огледало черен мраморен блок, Порталът примига и се затвори. Четирима мъже и две жени в груби вълнени дрехи поеха юздите на конете им, а един мургав широкоплещест мъж със сребърния меч и извита люспеста фигура от червено и златно — дракон — на високата черна яка ги удостои с много къс поклон.
— Последвайте ме — отсече той. Очите му бяха като свредели.
Палатът, за който бе споменал мурандиецът, се оказа точно това: два етажа от бял мрамор, увенчани с куполи и остри шпилове в сал-дейски стил, отделен с бялата платформа от широко и голо здраво отъпкано пространство. Не беше от големите палати, но повечето благородници живееха в далеч по-малки и по-скромни сгради. Широки каменни стъпала водеха към просторна площадка пред висока двукри-ла врата. На всяко крило беше изваян и покрит със златен варак грамаден юмрук в метална ръкавица, стиснал три мълнии. Крилата се разтвориха, преди тайренецът да посегне към тях, но не се видяха никакви слуги. Трябваше да е прелял. Отново я побиха ледени тръпки. Явиндра измърмори нещо под нос. Този път прозвуча като молитва.
Палатът можеше да е на някой благородник с вкус към гоблени с батални сцени, с червени и черни плочки по пода, само дето не се виждаха никакви слуги. Имаше си слуги, макар че за съжаление сред тях нямаше очи и уши на Червената Аджа. Но дали държеше да не му се мяркат пред очите, когато не му трябват, или им бе заповядал да не излизат по коридорите? Може би за да не види никой, че са пристигнали шест Айез Седай. Този ред на разсъждения се бореше с мисли, които Певара предпочиташе да потисне. Беше приела опасностите преди да напусне Бялата кула. Нямаше смисъл тепърва да се занимава с тях.
Помещението, в което ги въведе тайренецът, се оказа тронна зала, с кръг от черни колони с виещи се на спирали жлебове — крепяха купол, покрит със златен варак. Позлатени светилници висяха на позлатени вериги. Около извитите стени също се редяха светилници с огледала, на високи стойки. Стотина мъже в черни палта стояха от двете страни. Всеки, доколкото можеше да види, носеше на високата си яка меча и дракона. Мъже със сурови лица, мъже с ухилени лица, мъже с жестоки лица. Очите на всички се бяха приковали в нея и другите Сестри.
Тайренецът не ги представи. Отдръпна се, сля се с множеството Аша’ман и ги остави сами да продължат напред през залата. Тук плочките по пода също бяха червени и черни. Таим сигурно много си падаше по тези цветове. Самият той седеше небрежно отпуснат на нещо, което можеше да се нарече трон — масивен стол с пищна резба и позлата като всеки трон, който бе виждала, върху бял мраморен подиум. Певара съсредоточи погледа си върху него, и не само за да избегне всички тези очи на способни да преливат мъже, които я следяха. Маз-рим Таим наистина привличаше погледа. Беше висок, с извит нос, излъчваше физическа сила. Имаше и някакво мрачно излъчване също. Седеше кръстосал крака, едната му ръка бе небрежно отпусната на тежката облегалка — ала изглеждаше готов всеки миг да избухне в необуздана ярост. Интересно, макар черното му палто да беше извезано със синьо-златни дракони, извиващи се по ръкавите от лактите до маншетите, не носеше игли на яката си.
— Шест Сестри от Червената Аджа — заговори той, щом те спряха пред подиума. Очите му… А тя си беше помислила, че очите на тайре-неца са като свредели! — Явно не сте дошли, за да ни опитомите всички. — Из залата се разнесе мъжки кикот. — Та за какво искате да поговорите с мен?
— Аз съм Певара Тазановни, Заседателка за Червените. Това е Явиндра Дорейл, също Червена Заседателна. Другите са Тарна Фейр, Десала Неванче…
— Не ви питах за имената — прекъсна я хладно Таим. — Попитах защо сте дошли.
Това нямаше да тръгне на добре. Певара се сдържа да не вдиша дълбоко, макар много да й се дощя. Външно беше съвсем хладна и спокойна. Вътрешно се чудеше дали няма да свърши този ден насила обвързана. Или мъртва.