Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Мат подкара Пипс, спря при Ванин и слезе. Двамата мъже от Смъртната стража и двамата огиери се присъединиха към другите. Конете се бяха запъхтели, което обаче не можеше да се каже за огиерите. Единият беше Харта, тип с твърди като камък очи, който сигурно не отстъпваше по ранг на Мусенджи.
Ванин изгледа навъсено мъжете, които още не бяха слезли да разходят конете. Можеше и да е конекрадец, осъзнал се или не, но мразеше да се отнасят небрежно с животните.
— Разхвърчаха се като нощните й цветя, щом ни видяха — рече той и кимна към Алудра. — Постарахме се да ни видят добре в тая пъстра броня и ги подмамихме веднага щом наскачаха по конете. Гонят ни с все сила. По-бързо, отколкото е редно. — Изплю се на земята. — Не видях добре конете им, но се съмнявам, че ще издържат на тоя бяг. Някои ще свършат, преди да стигнат дотук.
— Колкото повече, толкова по-добре — отвърна Мат. — Колкото по-малко стигнат, толкова по-добре за мен. — Трябваше само да даде на Тюон един-два дни преднина, а ако това дойдеше от изтощаване на конете им, ако излезеха от дърветата и решаха, че хората му са твърде много, за да нападнат, щеше да го предпочете пред всякаква битка. След днешния галоп от шест мили конете им трябваше да отпочинат поне ден-два.
Ванин го изгледа навъсено. Другите можеше да го наричат с разните му там „лорд“ и „височество“, но не и Чел Ванин.
Мат се засмя и го потупа по рамото, след което отново се метна на седлото на Пипс. Хубаво беше, че има поне един, който не го мисли за някакъв си тъп благородник — или поне му беше все едно дали е благородник, или не е. Спря при Айез Седай, които вече се бяха качили по конете.
Блерик и Фен, единият на кафяв кон, другият — на черен, го изгледаха почти толкова студено, колкото бяха гледали Мусенджи. Те май продължаваха да подозират, че има нещо общо с онова, което се беше случило с Джолайн. Мат си помисли дали да не каже на Фен, че тая грива на темето му стои нелепо. Фен помръдна в седлото и погали с ръка дръжката на меча си. Май беше по-добре да не му го казва.
— И не забравяйте какво ви казах — тъкмо казваше Джолайн на Бетамин и Сета и им размахваше заканително пръст. Тъмнокафявият й кон приличаше на боен, но не беше. Биваше го за бърз бяг, но духът му беше мек като прясно сирене. — Само да сте си помислили за прегръщане на сайдар, ще съжалите.
Теслин изсумтя кисело, потупа по шията кафявата си кобила с бяла муцуна, много по-буйно животно от коня на Джолайн, и заговори небрежно, сякаш на въздуха:
— Тя нали ми учи дивачки, очаква от тях да се държат прилично, дори когато я не виждат. А може би си мисли, че Кулата ще приеме дърти новачки. — По бузите на Джолайн избиха червени петна, но тя се изправи в седлото си, без дума да каже. Както обикновено, щом двете се сдърпваха, Едесина се съсредоточаваше върху нещо друго: в случая заизтупва въображаема прах от полите си. Толкова напрежение, че да се задави човек.
Изведнъж от дърветата в другия край на моравата се заизливаха конници, порой, който се разля в цяло езеро от увенчани със стомана пики, щом мъжете дръпнаха юздите, явно изненадани от гледката пред тях. Хм, изтощените коне не бяха толкова много, колкото се беше надявал Мат. Той извади далекогледа от калъфа и го вдигна пред окото си. Тарабонците се открояваха лесно, с металните забрала, скриващи лицата им до очите, но останалите носеха всякакви видове шлемове, кръгли и конични, с лицеви предпазители или открити. Успя да зърне дори няколко ръбести тайренски шлема, макар това да не означаваше непременно, че между нападателите има и тайренци. Повечето просто носеха каквато броня са намерили. „Не мислете — помисли си той. — Жената е тука. Стоте хиляди златни корони ви чакат. Проклятие, не мис…“
Отдалече прозвуча тънък пронизителен зов на сеанчански рог и конниците настъпиха ходом, разпръснаха се от двете страни, за да заобиколят насипа.
— Разгъвай знамето, Макол — заповяда Мат. Проклетите му пръчове, мислеха си, че са дошли да убият Тюон, така ли? — Този път ще ги оставим да разберат кой ги убива. Мандевин, поеми командата.
Мандевин обърна коня си и извика:
— Готови!
Подофицерите и знаменосците заповтаряха командата по фронта.
Макол смъкна кожения калъф, върза го грижливо за седлото и знамето заплющя под напора на вятъра — бял квадрат в червена рамка с голяма разтворена червена длан в средата, а под нея, извезани с червено — думите: Довие’анди се товя сагайн. „Време е да хвърлим зара“, преведе си го Мат. И така си беше. Видя, че Мусенджи го гледа. Доста спокоен изглеждаше за човек, срещу когото настъпват десет хиляди пиконосци.