Шогун

Добави лъжичка студена вода, поклони се на Марико, която беше коленичила срещу него, и и предложи чашката. Тя му се поклони и я прие също тъй изискано, погледна с възхитен поглед гъстата зелена течност, отпи три глътки, почака малко, отпи още една глътка, после още една и още една. Върна му чашката. Той пак забърка чай и отново и предложи чашката. Тя го помоли сега той да опита питието, както се очакваше от нея. Той изпи чая на три глътки. Забърка трета и четвърта чаша. Петата вежливо му беше отказана.

Също тъй ритуално, изключително грижливо и внимателно, той изми и избърса чашката с безупречно чиста памучна кърпа и ги постави и двете — и чашата, и кърпата — на местата им. Поклони се на Марико, която отвърна на поклона. Ча-но-ю завърши.

Бунтаро беше доволен. Беше се старал много и сега, поне за момента, помежду им цареше мир. Защото следобед такъв нямаше.

Беше я посрещнал при носилката. Отново, както винаги в нейно присъствие, той се почувствува груб и тромав, в пълен контраст с крехката и изящна фигура. Имаше чувството, че е някой дивак от презрените варварски племена аину, които някога са населявали тези земи, но бяха прогонени на север, през проливите, на неизследвания остров Хокайдо. Всички добре премислени думи изхвръкнаха от главата му и той непохватно я покани на ча-но-ю, като накрая добави:

— От години вече не сме… Не съм ви предлагал ча-но-ю, но тази вечер би ми било удобно. — И изведнъж изтърси, макар че не бе имал намерение да го каже, съзнавайки колко глупаво постъпва, колко е некрасиво и погрешно: — Господарят Торанага каза, че е време да си поговорим.

— А вие не сте ли на това мнение, господарю?

Въпреки взетото решение той се изчерви, а гласът му излезе на пресекулки:

— Искам да възстановя хармонията помежду ни и дори нещо повече. Аз не съм се променил, нали?

— Разбира се, господарю, и защо трябва да се променяте? Ако има допусната грешка, редното е аз да се променя, а не вие. Ако има някаква грешка, тя е моя, моля да ме извините.

— Ще ви извиня.

Той се извисяваше над нея, защото тя беше седнала в носилката, и усещаше болезнено погледите на околните, между които бяха Анджин-сан и Оми. Беше толкова прелестна, миниатюрна, неповторима, с високо вдигната прическа, привидно смирено сведен поглед, който обаче бе изпълнен за него със същия онзи черен лед, който го хвърляше в сляпа безсилна ярост, събуждаше в него жаждата да убива, да крещи, да осакатява, да чупи всичко наоколо и изобщо да се държи, както един самурай никога не бива да се държи.

— Запазих за довечера чаения павилион — продължи той. — Довечера след ядене. Заповядано ни е да вечеряме с господаря Торанага. За мен ще бъде чест, ако се съгласите след това да ми бъдете гостенка.

— Честта е изцяло моя — поклони се тя и зачака все така със сведени очи, а на него му се прииска да я смаже от бой и след това да си разпори корема и да пречисти чрез вечната болка мъката от душата си. После видя, че тя го гледа с проницателен поглед.