Шогун

— Да, благодаря.

Доволен, че разговорът е приключил, той се огледа блажено, без да се тревожи вече, че грозното му едро тяло запълва по-голямата част от стаята, че всяко от бедрата му е по-широко от нейния кръст, а ръцете му — от шията и.

— Чаеният павилион се оказа добър, по-добър, отколкото очаквах. Изпитах истинско удоволствие. Отново си припомних, че тялото е само временно убежище в пустинята на Безкрая. Благодаря ви, че дойдохте. Толкова се радвам, че дойдохте в Йокосе, Марико-сан. Ако не бяхте вие, никога нямаше да дам ча-но-ю и нямаше да усетя това сливане с вечността.

Тя се поколеба, после внимателно взе в ръка кутийката за чай. Беше много проста, с капаче, без никакви орнаменти. Оранжево-кафеникавият емайл явно не беше стигнал и на дъното се виждаше едно неравно ръбче от порцелан, който подчертаваше изразително непретенциозността на древния майстор и нежеланието му да прикрие простотата на материалите си. Бунтаро бе купил кутията от Сен-Иикада, най-известния майстор на чаен порцелан в империята за двадесет хиляди коку.

— Толкова е красива — прошепна тя, наслаждавайки се на допира си до нея. — Изключително е подходяща за церемонията.

— Да.

— Тази вечер надминахте себе си, Бунтаро-сан. Направихте ме много щастлива. — Тя говореше с нисък, напрегнат глас, леко наведена напред. — Всичко беше безупречно в моите очи — и градината, и цялата онази артистичност, с която сте съумели да прикриете несъвършенството на павилиона с играта на светлини и сенки, и тази кутийка — докосна я тя отново, — и дори йероглифът, изписан върху кърпата за ръце — ай — обич. За мен тази вечер думата обич изразява всичко. — По бузите и отново се стекоха сълзи. — Моля да ме извините — избърса ги тя.

Той се поклони, смутен от похвалите и. За да прикрие смущението си, започна да увива кутийката в копринените и кърпички. Когато свърши, я постави грижливо в една по-голяма кутия и я сложи пред нея.

— Марико-сан, ако домът ни има парични затруднения, вземете я и я продайте.

— Никога! — Кутийката за чай бе единствената вещ освен мечовете и лъка, които той ценеше в живота си. — Това ще е последното нещо, което ще продам.

— Моля да ме извините, но ако издръжката на моите васали ви създава затруднения, вземете я.

— Има достатъчно за всички, стига да съм пестелива. Най-доброто оръжие и най-добрите коне. В това отношение къщата ни още може да издържи. Не, Бунтаро-сан, тя е ваша.

— Не ни остава много време. На кого да я завещая? На Саруджи?

Тя се загледа във въглените, в огъня, който поглъщаше вулкана и го усмиряваше.

— Не. Поне докато не стане достоен майстор на ча-но-ю, равен на баща си. Съветвам ви да завещаете кутийката на Торанага-сама, който е достоен за нея, и го помолете, преди да умре, да прецени дали синът ни някога ще я заслужи.