Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Замаяни и изтощени, Сам и Фродо изпълзяха по сетното стъпало и седнаха да разтрият краката и коленете си. Намираха се в дълбок и мрачен коридор, който, изглежда, продължаваше напред, но вече по-полегато и без стъпала, Ам-гъл не им позволи да почиват дълго.
— Остава още една стълба — каза той. — Много по-дълга стълба. Почивката — като стигнем върха на другата стълба. Не сега.
— По-дълга ли каза? — изстена Сам.
— Да, да, по-дълга — отвърна Ам-гъл. — Но не толкова трудна. Хобитите се изкатериха по Правата стълба. Сега е ред на Витата.
— А после какво? — заинтересува се Сам.
— Ще видим — тихичко рече Ам-гъл. — О, да, ще видим!
— Ти комай беше казал, че има тунел — настоя-Сам. — Не трябва ли да минем през тунел или нещо подобно?
— О, да, има тунел — потвърди Ам-гъл. — Но хобитите могат да си починат, преди да навлязат в него. Ако го минат, ще са почти на върха. Почти там, ако минат. О, да!
Фродо потрепера. От катеренето се бе изпотил, но сега се чувствуваше хладен и лепкав, а от невидимите висини по мрачния тунел вееше мразовит полъх. Стана и се разтърси.
— Да вървим! Тук не е място за седене.
Коридорът, изглежда, продължаваше много мили напред, а хладният въздух ги облъхваше непрестанно и постепенно се обърна в пронизващ до кости вятър. Сякаш планините опитваха да ги сплашат със смъртоносния си дъх, да ги отблъснат от тайните на висините или да ги издухат назад към мрака. Разбраха, че са стигнали до края едва когато внезапно усетиха, че отдясно има стена. Не виждаха почти нищо. Над тях и наоколо се извисяваха безформени грамади и сиви сенки, но тук-там, високо над надвисналите облаци проблясваше мътна червена светлина и за миг пътниците зърнаха отпред и от двете им страни да стърчат високи върхове като клони, подпрели необятен хлътнал свод. Отляво имаше канара, отдясно — пропаст.
Ам-гъл ги поведе плътно в подножието на канарата. Засега бяха привършили с катеренето, но тук пътят бе по-неравен и опасен в мрака, препречваха го рухнали скали и каменни блокове. Вървяха бавно и предпазливо. Нито Сам, нито Фродо можеше вече да си представи колко часа са минали, откакто бяха навлезли в Моргулската долина. Нощта изглеждаше безкрайна.
Накрая усетиха, че пак са наближили огромна надвиснала стена и отпред се разкри входът към нова стълба. Отново поспряха и сетне се заизкачваха. Катеренето бе дълго и трудно, ала тук стъпалата не пробиваха планинския склон. Титаничната канара се накланяше назад и пътеката се виеше като змия по нея. На едно място тя пропълзяваше настрани досами ръба на мрачната бездна и хвърляйки поглед надолу, Фродо зърна под себе си като необятен кладенец широкия пролом в началото на Моргулската долина. Из дълбините му като върволица от светулки блещукаше призрачният път от мъртвия град към Безименния проход. Фродо побърза да извърне глава.
Стълбата продължаваше да се вие и пълзи все напред и нагоре, докато последната редица стъпала, къса и права, отново се изкатери на равното. Пътеката се бе отклонила от главния проход в огромния пролом и сега поемаше свой собствен опасен курс по дъното на една по-тясна клисура из най-високите области на Ефел Дуат. От двете страни хобитите смътно различаваха каменни кули и зъбери, сред които по-черни от нощта зееха широки процепи и пукнатини, пробити и изгризани в сенчестите скали от студа на отдавна забравени зими. А червеното зарево в небето сега изглеждаше по-ярко, ала все още не можеха да разберат дали наистина под тия мрачни краища настъпва злокобно утро или виждат само пламъците на някакво чудовищно Сауроново насилие над многострадалните земи на Горгорот отвъд планините. Като погледна нагоре, Фродо зърна далеч напред и безкрайно високо онова, което предполагаше, че ще е висшата точка на този мъчителен път. Върху мъждивата червенина на източното небе се очертаваше пролом в последния хребет — тесен, дълбоко хлътнал между два черни върха и на всеки връх се издигаше каменен рог. Спря и се вгледа по-внимателно. Отляво рогът бе висок и строен; вътре пламтеше червена светлина или пък отвъдното зарево се процеждаше през някакъв отвор. Изведнъж разбра, че това е черна кула, надвиснала над прохода. Докосна ръката на Сам и посочи нататък.
— Не ми се нрави тая гледка! — каза Сам. — Значи тоя твой таен път се оказва охраняван в крайна сметка — обърна се той към Ам-гъл. — Което си знаел през цялото време, предполагам?
— Те наблюдават всички пътища, да — отвърна Ам-гъл. — Разбира се, че ги наблюдават. Но хобитите трябва да се промъкнат отнякъде. Тоя път може да е най-зле охраняван. Може би всички са отишли към голямата битка, може би!