Нощна сянка [bg]

Кметът и капитанът на стражата излязоха пред групата мъже. Капитанът вече не беше толкова наперен. Корбет им направи знак да го последват и те тръгнаха след него, смъквайки маските си.

— Участвахте ли в нападението на това място?

— Знаете отговора на този въпрос.

— Кажете ми какво се случи после.

— Претърсихме църквата и къщите — отговори Клейпоул.

— Вие ли взехте вещите на Свободните братя?

— Да.

— Но те принадлежат на краля!

— Сър Хю, тук нямаше почти нищо — отвърна Клейпоул.

— Лорд Скроуп ще трябва да даде обяснение за това.

Корбет се взря във враждебните лица на двамата мъже. Суровите им очи издаваха, че носят корави души и сърца и не биха проявили милост към никой враг.

— Сър Хю — приближи се мастър Бенедикт, след когото натъжено се влачеше брат Грациан, — хората умират от студ.

— Аз също — додаде мастър Бенедикт.

Корбет погледна хрисимото лице на капелана. Свещеникът беше пребледнял и видимо не се чувстваше добре. Кралският служител забеляза следи от повръщано по расото му.

— С мастър Бенедикт ще се помолим и след това мислим да си тръгваме — промърмори брат Грациан. — Сър Хю, това място е мрачно и пълно с духове. Гладен съм и умирам от студ. Усещам призраците наоколо. Разбрах, че отец Томас е донесъл светена вода и благовонно масло.

— А аз нося миро — обади се Клейпоул. — Сър Хю, под снега намерихме сухи подпалки. Взели сме и наръч сухи дърва.

Корбет кимна. Нареди на мъжете да побързат с кладата и да положат телата отгоре й. Погледна към небето — денят преваляше. После двамата с Ранулф се върнаха в Параклиса на прокълнатите и продължиха търсенето си. Въпреки че Ранулф беше наблизо, кралският пратеник усети, че в душата му се надига тревога. Светлината беше оскъдна и църквата беше изпълнена с трепкащи сенки. Във въздуха витаеше чувството за зла прокоба и спотаена опасност. Зловещата атмосфера се подсилваше от остатъците от картини по стените, на които бяха изобразени ужасите на Ада, и от олющените лица на озъбените маймуноподобни същества, гротескните фигури и чудатите зверове, издялани върху колоните и плочите в основата им.

— Сър Хю — Ранулф беше застанал под един от тесните прозорци и подритваше една от плочите на пода с ботуша си, — тук има желязна халка.

Корбет бързо се приближи. Халката беше забита в края на плочата. Беше ръждясала, но все още здрава. Кралският пратеник я дръпна и камъкът поддаде. Двамата с Ранулф изтеглиха плочата и я преместиха върху съседния камък, задавяйки се от вдигналия се облак спарен въздух. Корбет приближи фенера и видя стръмните и тесни стъпала, които водеха надолу.

— Ранулф, навън има още фенери. Вземи един, запали го и се върни.

След малко Ранулф се появи на прага с горящ фенер в ръка и извика на зяпачите, които вече се тълпяха на входа, да си гледат своята работа. После Корбет го поведе надолу по стълбите. На последното стъпало кралският пратеник вдигна фенера и тихо подсвирна.