Легендата за Линкълн [bg]

— Имам да свърша още нещо — каза Люк. — Можеш да ме изчакаш в колата.

Малоун застана на пътя му.

— Престани да ме лъжеш. Какво ти каза Стефани?

— Виж, старче, нямам време за обяснения. Махни се от пътя ми и си върви в книжарницата. Това е работа за действащи агенти, а не за пенсионери.

Малоун долови гнева в думите му и го прие. Да загубиш човек се отразява на всекиго.

— Вече казах на Стефани, че ще приключа с този случай. И ще го направя. Независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, че искаш да огледаш и основната къща с онзи кабинет, за който Кърк така удобно спомена?

— Това ми е работата. Нямам друг избор.

Двамата излязоха от подземието и поеха през гората на запад, успоредно на морския бряг. Шумът от прибоя ясно се чуваше в далечината. Осветената сграда, която ги очакваше, беше отличен представител на холандския барок. Беше на три етажа, с три крила и полегати стрехи. Отвън беше облицована с характерните тънки червени тухли — Малоун се беше научил да ги нарича „холандски плочи“. Той преброи трийсет прозореца от тяхната страна, но само няколко от тях светеха и всички бяха на приземния етаж.

— Няма никой вкъщи — отбеляза Люк.

— Откъде знаеш?

— Човекът има планове за вечерта.

Стефани сигурно му го беше съобщила по телефона.

Двамата се отправиха към просторната тераса отзад, обърната към тъмното море. Към къщата водеше редица от френски прозорци. Люк се опита да ги отвори. Бяха заключени. В този момент вътре светна. Те се стреснаха. Малоун се хвърли наляво, към една леха с декоративни храсти, където можеше да се скрие в мрака и сянката на външната стена. Люк потъна в подобно скривалище от другата страна, така че между тях останаха френските прозорци. Надникнаха в осветеното помещение зад стъклото и различиха салон с червени стени, елегантни антични мебели, огледала с позлатени рамки и маслена живопис.