Легендата за Линкълн [bg]

Малоун продължаваше да се тревожи за данитите. Онези двама мъже на площад „Хьобро“ бяха съвсем истински. Дали в мрака около тях не се спотайваха и други такива заплахи? Беше съвсем възможно. Той продължаваше да вярва, че това е капан. Надяваше се единствено подкрепленията на Кърк все още да са заети с преследване на онзи мобилен телефон, който беше оставил в автобуса.

Двамата излязоха от гората и Малоун забеляза три постройки в тъмното. Тухлена къща на два етажа със заострен покрив и две по-малки пристройки. В по-голямата къща горяха две светлини, и двете малко над нивото на земята — очевидно в някакво мазе.

Те стигнаха задната страна на къщата, като се прикриваха в сенките, и откриха няколко стъпала, водещи надолу. Люк слезе по тях и Малоун с изненада видя как той отвори вратата в дъното.

Беше прекалено лесно. И двамата се приготвиха да стрелят. Зад вратата имаше мътно осветено подземно помещение, което заемаше пространството под цялата къща. Имаше многобройни тухлени арки, кътчета и ъгли, в които можеше да дебне опасност. Виждаха се уреди и инструменти, явно предназначени за поддържане на имението.

— Виж там — произнесе Люк само с устни и посочи встрани.

Малоун проследи ръката му с поглед. Под една от арките в ъгъла бяха вградени железни решетки. Зад тях, подпрян на стената, лежеше мъж с дупка от куршум в средата на челото и лице, смазано от бой. Двамата се приближиха и видяха кофа с вода и черпак, оставени точно пред решетките. Тук светлината беше още по-слаба и наблизо нямаше прозорци, а подът на килията беше твърд и сух като земята в пустинята. Желязната врата беше заключена. Наоколо не се виждаше ключ.

Люк приклекна.

— Познавах го. Веднъж работихме заедно. Имаше семейство.

Коремът на Малоун се сви. Той облиза устни и преглътна с усилие, после приклекна до кофата с вода и черпака в нея.

— Нали разбираш, че Саласар е искал да го намериш? Не се съмнявам, че щяхме да си имаме компания в момента, в който това се случи.

Люк се изправи.

— Разбирам. Саласар ни мисли за глупаци. Ще убия този негодник.

— Няма да постигнеш много така.

— По-добра идея ли имаш?

Малоун сви рамене.

— Това е твоето изпълнение, а не моето. Аз съм тук за малко и току-що приключих.

— Точно така, Малоун. Продължавай да си го повтаряш и може би накрая ще си повярваш.

— Може би в момента имаш отворено поле за действие. Онези сигурно продължават да преследват автобуса, но наоколо може да има и други.

Люк поклати глава.

— Саласар плаща само на петима души. Трима от тях са мъртви. Другите двама бяха онези на площада.

— Разполагаш с доста оперативна информация, а? Щеше да е хубаво да я споделиш по-рано.

Малоун си даваше сметка, че Люк няма търпение да се отърве от него. Той също никога не беше обичал да има партньори — особено такива, с които не се работи лесно. И също нямаше търпение да си тръгне. Все още му оставаше да се оправи с полицията в Копенхаген, но и Стефани можеше да го направи.