Похищението на Ани Торн [bg]

Струва ми се, че прочитам в погледа ѝ малко повече съчувствие. Или просто в гърлото ѝ е влязла троха.

— Какво стана?

— Паднах по стълбите.

— Наистина?

— Много са стръмни.

— А-ха.

— И е лесно да се препънеш по тях.

— Разбирам.

— Човек ще рече, че не ми вярваш.

— Просто се зачудих дали не си ядосал още някого — свива рамене тя.

— Толкова ниско мнение ли имаш за мен?

— Не, но имам високо мнение за способността ти да вбесяваш хората.

Този път успявам да се засмея през зъби.

Лицето ѝ поомеква.

— Сериозно, добре ли си? Ако има нещо, което искаш да споделиш…

Преди да успея да отговоря, в носа ме блъска лош дъх, примесен с мирис на евтин афтършейв. Със задавяне оставям сандвича си настрана. И без това не съм особено гладен.

— Джоуи, човече.

Смятал съм, че не мога да го намразя повече, но добавянето на „уи“ в края на името ми върши чудеса. Саймън придърпва стол и сяда. Днес е издокаран с тениска и морав спортен панталон. Морав!

— Какво е станало с лицето ти, човече? Или ще кажеш, че другият е пострадал още по-зле?

— О, да, охлузил си е кокалчетата на юмруците — вмята Бет.

Саймън се засмива неохотно. Долавям, че не му допадат остроумни жени. Карат го да се чувства непълноценен. И с право. Всъщност лицето ми се е отървало без сериозни поражения. Само едно насинено око и цепната устна.

— Паднах по стълбите — повтарям.

— Наистина? — поклаща глава той. — Аз пък реших, че може да има нещо общо със Стивън Хърст.

— Какво? — изтръгва се от мен.

— Видях ви да разговаряте снощи в бара.

— Бил си там?

— Пийвах една кротка бира.

В главата ми начаса се стрелва неканената мисъл, че ме е шпионирал. Сигурно ставам параноичен. Но от друга страна, защо не се е обадил?

— Не исках да ви прекъсвам — казва той, сякаш прочел мисълта ми. Звучи ми като добре отрепетирана лъжа.

— И защо Стивън Хърст трябва да има нещо общо? — питам невинно. Ако ще се правим на луди, бас държа, че аз ще спечеля.

Саймън се усмихва, от което леко ми се повдига.

— Ами, между нас казано… той може да създава впечатление за порядъчен градски съветник, но се носят слухове, че прибягвал и до по-нетрадиционни методи, ако някой му се изпречи на пътя.

— Например?

— Например — намесва се Бет — синчето му Джеръми не се разбираше с предния учител по физическо възпитание. Човекът напусна, но преди това една вечер го пребиха, докато се прибирал към къщи. — Тя ме поглежда и аз разбирам, че знае още от първата минута, в която ме е зърнала.

— Човек не бива да вярва на слухове — произнасям с равен глас.

— Напълно вярно. — Саймън шумно разопакова сандвича си с пилешко и шумно отхапва. Готов съм да се обзаложа, че дори спи шумно. — Това обаче ми напомня за Каръл Уебстър — изломотва с пълна уста.

— За коя?

— Заместник-директорката на гимназия „Стокфърд“, сещаш ли се?

Мъча се да запазя неутрална физиономия, но сърцето ми ускорява крачка като бегач, зърнал пред себе си финалната линия. С единствената разлика, че на мен не ми се нрави накъде води това трасе.